Сара Шепард - Око за око

Всички се спогледаха объркани.

— Значи смяташ, че ченгетата грешат? — Хана въртеше в пръстите си закопчалката на гривната във форма на сърце.

— Чакай малко — бавно изрече Емили. — Спенсър, с какво го е изнудвала Али? Как е успяла да накара Тоби да поеме вината за… Джена?

— Според Спенеър Али не й е казала — отговори Ариа.

Спенсър усети как я обзема неспокойно нервно чувство. Така е по-добре , беше казала Али. Ние ще пазим тайната на Тоби, той ще пази нашата.

Но Тоби беше мъртъв. Али беше мъртва. Вече нямаше никакво значение.

— Не, знам — тихо каза тя.

Тогава Спенсър забеляза, че някой се приближава към вътрешния двор и пулсът и се ускори. Беше Джена Кавана.

Тя носеше черна тениска и тесни черни дънки, а черната й коса бе събрана в кок на главата й. Кожата й все още бе блестяща, снежнобяла, но лицето й бе скрито зад огромни слънчеви очила. В едната си ръка държеше бяло бастунче, а в другата държеше повода на златистия си ретривър. Той я доведе досами групата.

Спенсър бе повече от сигурна, че всеки момент ще припадне. Или това, или отново щеше да заплаче.

Джена и кучето й спряха точно до Хана.

— Тук ли е Емили Фийлдс?

— Да — прошепна Емили. Спенсър долови страха в гласа й. — Тук съм.

Джена се обърна в посоката, откъдето дойде гласът на Емили.

— Това е твое — тя и подаде розова сатенена чантичка. Емили я взе изключително внимателно, сякаш бе направена от стъкло. — А тук имам нещо, което трябва да прочетеш — Джена бръкна в джоба си и извади омачкан лист хартия. — От Тоби е.

Емили прибра коса зад ушите си и погледна Джена. Слънчевите очила, които тя носеше, скриваха лицето й от скулите до над веждите, но Емили успя да забележи няколко набръчкани, розовеещи белега на челото й.

Тя си припомни онази нощ. Миризмата на ароматизирани свещи, който изпълваше къщата на Али. Вкусът на чипс със сол и оцет, който Емили усещаше в устата си. Как пръстите на краката й нервно потриваха паркета в хола на семейство Дилорентис, докато тя наблюдаваше през прозореца как Али тича към двора на семейство Кавана. Избухването на фойерверка, парамедиците, които са изкачваха по стълбата към къщичката, как устата на Джена оформи правоъгълник, толкова силно плачеше.

Джена й подаде мръсното, омачкано парче хартия.

— Това го откриха при него — рече тя, гласът й се пречупи на думата „него“ . — Написал е по нещо на всички ни. Твоята част е някъде по средата.

Всъщност листът представляваше списък на бижутата за аукциона; Тоби бе писал на гърба му. Като видя неравния му почерк, почти пълната липса на главни букви и това, че се бе подписал Тоби със закръглени букви, стомахът на Емили се сви. Въпреки че никога преди не беше виждала почерка му, той сякаш го съживи пред нея. Можеше да помирише сапуна, който използваше, да почувства ръката му, която държеше нейната. Сутринта тя се бе събудила не до вратата, а в леглото си. Чу звънеца на вратата. Тръгна препъвайки се надолу по стълбите, а пред вратата стоеше някакъв мъж с колоездачен клин и каска в ръце.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попита той. — Случаят е спешен.

Емили го погледна замаяно, все още не съвсем събудена. Зад нея се появи Каролин и колоездачът започна да обяснява.

— Докато си карах край горичката, видях едно момче. Първо помислих, че спи, но…

Той замълча, а очите на Каролин се разшириха. Тя хукна да донесе телефона си. Междувременно Емили стоеше до вратата, като се опитваше да осъзнае какво става. Тя се сети за Тоби на прозореца й предишната нощ. Колко силно чукаше по стъклото и как после изчезна в гората.

Тя погледна към колоездача.

— Това момче в гората опита ли се да те нарани? — прошепна тя с разтуптяно сърце. Изпълваше я ужас при мисълта, че Тоби е прекарал нощта в тяхната горичка. Ами ако беше дошъл в къщата след като Емили беше заспала?

Колоездачът притисна каската до гърдите си. Той изглеждаше горе-долу на възрастта на бащата на Емили, имаше зелени очи и прошарена брада.

— Не — меко каза той. — Той беше… посинял .

А сега това: писмо. Бележка на самоубиец.

Докато тичаше към гората, Тоби изглеждаше толкова измъчен. Веднага ли беше погълнал хапчетата? Можела ли е Емили да го спре? Беше ли права Хана — че Тоби не е убиецът на Али?

Светът около нея започна да се върти. Усети, че една силна ръка я подкрепя отзад.

— Хей — прошепна Спенсър. — Всичко е наред.