Сара Шепард - Мис Съвършенство

Но така или иначе то се случи. Спенсър се протегна напред и блъсна Али с всички сили. Али залитна назад, очите й се разшириха от ужас. Тя падна точно върху каменната стена, която обграждаше имота на семейство Хейстингс. Чу се едно ужасно щрак. Спенсър покри очите си с ръце и се обърна на другата страна. Във въздуха се разнесе миризма с металически привкус като на кръв. От дърветата се обади бухал.

Когато свали ръце от очите си, тя отново се озова в стаята си, свита на кълбо и викаща от ужас.

Спенсър седна и погледна към часовника. Беше два и половина сутринта. Главата й пулсираше. Лампите светеха, а тя лежеше върху оправеното си легло, все още облечена в черната си парти рокля със сребърната огърлица от „Елза Перети“ на врата. Не си беше измила лицето и разресала косата сто пъти — редовният й ритуал преди лягане. Прокара длани по ръцете и краката си. На бедрото й имаше пурпурен оток. Тя го докосна и я заболя.

Изведнъж притисна ръка към устата си. Онзи спомен. Веднага разбра, че всичко това наистина се е случило. Али е била с Иън. А тя го бе забравила съвсем. Това бе онази част от вечерта, която липсваше.

Тя отиде до вратата на спалнята си, но не можа да я отвори. Сърцето й заби лудо.

— Ехо! — извика колебливо тя. — Има ли някой тук? Заключена съм в стаята си.

Никой не отговори.

Спенсър усети, че пулсът й се ускорява. Нещо се беше объркало ужасно. Част от вечерта прелетя през съзнанието й. Играта на скрабъл. ЛЪЖЕЦ СХ. А изпраща на Мелиса есето на Спенсър. И… после какво? Тя се хвана за главата, сякаш се опитваше да освободи спомена. А после какво?

Внезапно осъзна, че не може да контролира дишането си. Започна да се задъхва и се свлече на колене на бежовия килим. Успокой се, каза си тя, като се сви на топка и се опита да успокои дишането си. Но дробовете й сякаш бяха изпълнени със стиропор. Имаше усещането, че се дави.

— Помощ! — извика тя със слаб глас.

— Спенсър? — Гласът на баща й се чу от другата страна на вратата. — Какво става?

Спенсър скочи и изтича към вратата.

— Татко? Заключена съм тук! Пусни ме навън!

— Спенсър, затворихме те там за твое добро. Страшно ни изплаши.

— Изплашила съм ви? — попита Спенсър. — К-как? — Тя се погледна в огледалото, което висеше на гърба на вратата. Да, все още си беше тя. Не се беше събудила в нечий чужд живот.

— Откарахме Мелиса в болницата — каза баща й.

Спенсър изведнъж изгуби равновесие. Мелиса?

Болница? Защо? Тя затвори очи и видя откъслечен спомен как Мелиса се отдалечава от нея, падайки надолу по стълбите. Или пък това беше падането на Али? Ръцете на Спенсър се разтрепериха. Тя не можеше да си спомни.

— Мелиса добре ли е?

— Така се надяваме. Стой там — каза предпазливо баща й от коридора. Може би се страхуваше от нея — може би точно заради това не влизаше в стаята.

Тя седна на леглото си и остана там доста дълго време, зашеметена. Как може да не си го спомня? Как може да не помни, че е наранила Мелиса? Ами ако беше направила много ужасни неща и за секундата всичко е било изтрито от паметта й?

Убиецът на Али е точно пред теб, беше казал А. Точно когато Спенсър се оглеждаше в огледалото. Възможно ли беше това?

Телефонът й, който лежеше на бюрото, започна да звъни. Спенсър бавно се изправи и погледна към екрана на своя сайдкик. Хана.

Спенсър отвори телефона си и притисна ухо към говорителя.

— Спенсър? — Хана продължи направо. — Знам нещо. Трябва да се видим.

Стомахът на Спенсър се сви и мислите й запрепускаха из главата й. Убиецът на Али е точно пред теб. Тя е убила Али. Тя не е убила Али. Това бе като да късаш листата на маргаритка: обичаме, не ме обича. Може би трябваше да се срещне с Хана и… какво? Да си признае?

Не, това не можеше да бъде истина. Али се беше озовала в дупката в задния й двор… а не до пътеката край нечия каменна ограда. Спенсър нямаше достатъчно сила, за да отнесе Али до задния й двор. Тя не беше толкова силна, нали? Искаше да разкаже на някого за това. Хана. И Емили. И на Ариа. Те щяха да й кажат, че се е побъркала, че няма как тя да е убила Али.

— Добре — каза Спенсър с прегракнал глас. — Къде.

— На люлките в двора на „Роузууд дей“. На нашето място. Ела колкото се може по-бързо.

Спенсър се огледа. Можеше да повдигне прозореца и да се смъкне по решетката на предната стена — щеше да е също толкова лесно, колкото катеренето по шведската стена в салона по физическо.

— Добре — прошепна тя. — Веднага идвам.

Ръцете на Хана трепереха толкова силно, че почти не можеше да шофира. Пътят до люлките в двора на „Роуззуд дей“ изглеждаше по-мрачен и страшен от обичайното. Тя рязко сви, като помисли, че на пътя пред колата й има нещо, но когато се вгледа в огледалото за обратно виждане, не видя нищо. По срещуположното платно почти нямаше движение, но внезапно, докато се изкачваше по хълма край „Роузууд дей“, една кола изскочи зад нея. Фаровете й затоплиха врата на Хана.