Сара Шепард - Мис Съвършенство

Доктор Евънс се втренчи в нея.

— Не възнамерявам да ти изнасям лекция. Може би. — Тя подпря бузата си с показалец. — Може би си имала своите причини.

Спенсър се ококори. Правилно ли беше чула — нима доктор Евънс напълно сериозно бе предположила, че вината не е сто процента на Спенсър? Може би все пак 175 долара на час не бяха безбожна сума за терапията.

— Двете със сестра ти прекарвате ли изобщо някакво време заедно? — попита доктор Евънс след кратка пауза.

Спенсър се пресегна към купичката с бонбоните. С едно ловко движение смъкна сребристата обвивка, смачка я в юмрук и метна бонбончето в устата си.

— Никога. Освен ако не сме с родителите ни — не че тогава Мелиса разговаря с мен. Единственото, което прави, е да се хвали пред нашите с това, което е постигнала, и с подобренията, които е направила в градската си къща. — Спенсър погледна право към доктор Евънс. — Сигурно знаете, че родителите ни й купиха къща в Стария град, само защото беше приета в колежа.

— Знам — доктор Евънс протегна ръка над главата си и две сребърни гривни се плъзнаха към лакътя й.

— Страхотна работа.

И след това й намигна.

Спенсър се почувства така, сякаш сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Очевидно доктор Евънс не се интересуваше от предимствата на лененото платно пред памука. Само така.

Те си поговориха още известно време, на Спенсър й харесваше все повече и повече, и точно тогава доктор Евънс посочи към топящия се часовник на Салвадор Дали, който висеше над бюрото й, за да й подскаже, че времето й е изтекло. Спенсър се сбогува с нея и отвори вратата на кабинета, като почесваше главата си така, сякаш психиатърката й бе отворила черепа и бе поровила из мозъка й. Сеансът изобщо не се оказа толкова мъчителен, колкото беше предполагала.

Тя затвори вратата на кабинета и се обърна. За нейна изненада майка й седеше в бледозеления стол до Мелиса и четеше модно списание.

— Мамо — намръщи се Спенсър. — Какво правиш тук?

Вероника Хейстингс изглеждаше така, сякаш бе пристигнала направо от семейната конюшня. Беше облечена с бяла тениска на „Петит Бато“ и тесни дънки, и беше обула високи ботуши за езда. Дори имаше малко сламки в косата си.

— Имам новини за теб — обяви тя.

И госпожа Хейстингс, и Мелиса изглеждаха ужасно сериозни. Спенсър усети как стомахът й се свива. Някой беше умрял. Някой — убиецът на Али — беше убил отново. Може би А. се беше завърнал. Моля те, не, помисли си тя.

— Господин Макадам ми се обади — каза госпожа Хейстингс, като стана от стола. Господин Макадам бе учителят по икономика на Спенсър. — Иска да разговаряме за някакви есета, които си написала преди няколко седмици. — Тя пристъпи към нея, ароматът на нейния „Шанел №5“ погъделичка ноздрите на Спенсър. — Спенс, той иска да изпрати едното от тях на „Златната орхидея“.

Спенсър отстъпи назад.

— „Златната орхидея“?

„Златната орхидея“ бе най-престижния конкурс за есета в страната, гимназиалният еквивалент на Оскар. Ако тя спечелеше, списанията „Пийпъл“ и „Гоил“ щяха да напишат материал за нея. Йейл, Харвард и Станфорд щяха да се избиват за нея. Спенсър следеше успеха на лауреатите на „Златна орхидея“ така, както останалите хора проследяваха живота на знаменитостите. Победителят в конкурса през 1998-ма година сега беше главен редактор на едно от най-прочутите модни списания. Победителят от 1994-та стана конгресмен на 28 години.

— Точно така. — Лицето на майка й се озари от ослепителна усмивка.

— О, Господи! — Спенсър усети как краката й омаляват. Но не от вълнение, а от страх.

Есетата, които беше предала, не бяха нейни, а на сестра й Мелиса. Спенсър спешно трябваше да ги предаде и А. й беше предложил да ги „заеме“ от старите работи на Мелиса. През последните седмици се бяха случили толкова много неща, че това просто се бе изплъзнало от паметта й.

Спенсър примигна. Господин Макадам — или Сепията, както всички го наричаха, — обожаваше Мелиса, когато тя бе негова ученичка. Как може да не си спомня нейните есета, особено ако са били толкова добри?

Госпожа Хейстингс постави ръка на рамото й и Спенсър потрепери — ръцете на майка й винаги бяха студени като на мъртвец.

— Толкова се гордеем с теб, Спенс!

Спенсър не можеше да контролира мускулите около устата си. Тя трябваше да се оправи с това, преди да е затънала до уши.

— Мамо, не мога.

Но госпожа Хейстингс изобщо не я слушаше.

— Вече се обадих на Джордана във „Филаделфия сентинъл“ Помниш ли Джордана? Тя идваше на уроци по езда в конюшнята. Както и да е, тя е поласкана. Никой от нашия регион не е бил номиниран досега. Иска да напише статия за теб.