Сара Шепард - Познай кой се върна

Хана наблюдаваше, докато полицейският екип изчезна зад ръба на каменоломната, надолу към плискащата се вода.

— Трябва ни носилка! — извика един от тях. Появиха се още парамедици, които носеха необходимото. Уайлдън продължи да гали Хана по косата, като се опитваше да скрие с тялото си случващото се от нея. Но Хана можеше да чува. Чу ги да казват, че Мона е заклещена между две скали. Изглежда, че вратът й бе прекършен. И трябва много, много внимателно да я извадят оттам. Чу ги как си подвикват окуражаващо, докато изваждат Мона, слагат я на носилката и я внасят в линейката. Когато минаха край тях, Хана зърна кичур от платиненорусата коса на Мона. Тя се отскубна от Уайлдън и се затича.

— Хана! — извика Уайлдън. — Не!

Но Хана не тичаше към линейката. Тя се скри зад хамъра на Мона, преви се на две и повърна. Избърса дланите си в тревата и се сви на кълбо. Вратата на линейката се затвори и двигателят изръмжа, но сирената не се включи. Хана се зачуди дали причината за това не е, че Мона е мъртва.

Тя продължи да плаче докато усети, че в тялото й не са останали повече сълзи. Цялата пресъхнала, тя се претърколи по гръб. Нещо квадратно и твърдо се притисна към хълбока й. Хана седна и го взе в ръка. Беше жълтеникаво кафяв кожен калъф за телефон, който не й беше познат. Поднесе го към очите си и го помириса. Ухаеше на „Жан Пату Джой“, който от години бе любимият парфюм на Мона.

Само че телефонът вътре не беше моделът сайдкик от ограничената серия „Шанел“, който Мона бе поискала баща й да й донесе от Япония, нито имаше инициалите МВ, избродирани с вградени кристали Сваровски на гърба. Това бе най-обикновено блекбъри, което не издаваше нищо.

Сърцето на Хана спря за миг щом тя осъзна какво означава този телефон. За да докаже, че Мона наистина им беше причинила всичките тези неща, трябваше само да го включи и да погледне. Ароматът на малиновите храсти в каменоломната погъделичка носа й и тя внезапно се върна три години по-рано, облякла бански в две части „Мисуни“, заедно с Мона в нейния цял бански „Калвин Клайн“. Бяха си направили игра — модно шоу — ако успееха само леко да заинтригуват момчетата от „Дръри“, значи двете губеха. Ако лигите им течаха като на гладни кучета, двете щяха се почерпят с по една спа процедура. По-късно Хана си избра процедура с жасмин и водорасли, а Мона избра жасмин, моркови и сусам.

Хана чу нечии стъпки да се приближават към нея. Тя притисна палеца си към празния, невинен екран на Мониното блекбъри, после го пусна в чантата си, изправи се и се запрепъва към другите. Около нея хората й говореха нещо, но тя чуваше само един глас, който пищеше в главата й.

— Мона е мъртва.

С помощта на Ариа и Уайлдън Спенсър успя да се настани на задната седалка на полицейската кола. Няколко пъти я попитаха дали не иска в линейката. Спенсър им отговаряше, че е сигурна, че не иска — не усещаше нищо счупено и за неин късмет беше паднала на тревата, за миг бе изгубила съзнание, но нищо друго. Тя провеси крака от задната седалка и Уайлдън клекна пред нея, държейки бележник и рекордер в ръцете си.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим точно сега?

Спенсър упорито кимна.

Емили, Ариа и Хана се събраха зад Уайлдън и той натисна бутона за запис. Фаровете на другата полицейска кола образуваха ореол около него, а стопове на неговия автомобил оцветяваха тялото му в червено. Това напомни на Спенсър как летните лагерни огньове очертаваха силуетите на приятелките и само че точно сега тя не беше на летен лагер. Уайлдън си пое дълбоко дъх.

— И така. Сигурна си, че тя ти каза, че Иън Томас е убил Али.

Спенсър кимна.

— В нощта, когато изчезна, Али му отправила ултиматум. Искала да се срещнат… и казала, че ако Иън не скъса с Мелиса преди тя да тръгне за Прага, Али ще разкаже на всички за връзката им. — Тя отметна мазната кална коса от лицето си. — Това е написано в дневника на Али. Той е у Мона. Не знам къде, но…

— Ще претърсим къщата на Мона — прекъсна я Уайлдън, като постави ръка на коляното на Спенсър. — Не се тревожи. — Той се извърна настрана и заговори в своето уоки-токи, давайки нареждане на останалите полицаи да намерят Иън и да го доведат за разпит. Спенсър се заслуша, загледана безмълвно в събралата се под ноктите й кал.

Приятелките й стояха край нея, зашеметени.

— Господи — прошепна Емили. — Иън Томас? Това звучи направо… ненормално. Но може би има смисъл. Той беше доста по-голям и ако тя беше разказала на някого, тогава…