Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Не знам — призна тя. — В гората беше толкова тъмно. Освен това… по дяволите! — Тя бръкна във вътрешния джоб на чантата си. — Снощи намерих това.

Тя разтвори длан и им показа познатия училищен пръстен с яркосин камък. Надписът от вътрешната му страна гласеше ИЪН ТОМАС. Когато предишната седмица те бяха открили предполагаемия му труп, пръстенът стоеше на показалеца му.

Емили ахна. Спенсър изглеждаше объркана. Хана грабна пръстена от ръката на Ариа и го поднесе под лампата над болничното легло.

— Може би е паднал от пръста на Иън, докато е бягал?

— Какво ще правим с него? — попита Емили. — Ще го предадем ли на ченгетата?

— В никакъв случай — поклати глава Спенсър. Някак си твърде удобно изглежда да открием тялото на Иън в гората, да накараме ченгетата да претърсят мястото, те да не открият нищо и изведнъж, воала 3 3 Ето (фр.) — Б.пр. ! Просто ей така отнякъде изскача този пръстен. Ще изглеждаме твърде подозрително. Може би въобще не трябваше да го вземаш. Той е улика.

Ариа скръсти ръце на гърдите си.

— И аз откъде трябваше да знам? И какво да правя сега? Да го върна там, където го намерих?

— Не — каза Спенсър. — Ченгетата пак ще претърсят гората заради пожара. Може да те забележат как го оставяш и да започнат да задават въпроси. Може би засега просто трябва да го задържиш.

Емили се размърда нетърпеливо върху малката табуретка.

— Видяла си Али след като си намерила пръстена, нали?

— Не съм сигурна — призна си Ариа. Тя се опита да си спомни онези трескави минути в гората. Всичко й се замазваше все повече. — Всъщност аз дори не я докоснах …

Емили скочи.

— Какво ви става, момичета? Нима изведнъж решихте да не вярвате на очите си?

— Ем — обади се Спенсър с успокояващ глас. — Прекалено емоционално приемаш нещата.

— Не е вярно! — извика Емили. Бузите й пламтяха, карайки луничките й да изпъкват още повече.

Прекъсна ги силният виещ звук на алармата от съседната стая. Сестрите се развикаха. Разнесоха се бързи стъпки. Стомахът на Ариа се сви от тревожно предчувствие. Тя се запита дали алармата не е предупреждение, че някой умира.

Няколко минути по-късно всичко утихна. Спенсър се прокашля.

— Най-важното нещо е да разберем кой е запалил пожара. Върху това най-вече трябва да се съсредоточат полицаите. Снощи някой се опита да ни убие.

— Не просто някой — прошепна Хана. — Те .

Спенсър погледна Ариа.

— Ние отново се свързахме с Иън от хамбара. Той ни разказа всичко. Убеден е, че Джейсън и Уайлдън са го направили. Всичко, за което говорихме снощи, е истина и те със сигурност са се заели да ни затворят устата.

Ариа си пое дълбоко дъх, спомняйки си още нещо.

— Докато бях в гората, видях как някой пали огъня.

Спенсър седна в леглото си и се ококори.

— Какво ?!

— Видя ли им лицата? — възкликна Хана.

— Не знам. — Ариа затвори очи, извиквайки в съзнанието си ужасяващия спомен. Няколко минути след като намери пръстена на Иън, тя видя някой да се промъква през гората само на няколко стъпки пред нея. Той беше покрил плътно главата си с качулка и лицето му се губеше в сенките. Изведнъж тя изпита силното усещане, че го познава. Щом осъзна какво прави, крайниците й се вцепениха. Ариа се чувстваше абсолютно безсилна да го спре. Само след миг пламъците плъзнаха из гората, приближавайки се със застрашителна скорост към краката й. Тя усети погледите на приятелките си, които нетърпеливо очакваха отговора й. — Който и да беше, носеше качулка на главата си — призна тя. — Но съм сигурна, че беше…

Тя подскочи при продължителния скърцащ звук, който се разнесе в стаята. Вратата на стаята бавно се отвори. На прага се появи висока фигура, обляна от ярката светлина в коридора. Когато Ариа видя лицето му, тя усети как сърцето й се качва в гърлото. Само не припадай , каза си тя и в този миг почувства замайване. Това беше един от хората, за които А. ги беше предупредил. Човекът, когото Ариа беше почти сигурна, че е видяла в гората. Един от убийците на Али.

Полицай Дарън Уайлдън.

— Здравейте, момичета — избоботи той през вратата. Зелените му очи бяха ясни, а привлекателното му, ъгловато лице беше зачервено от студа. Униформата на роузуудската полиция му прилепваше идеално, подчертавайки перфектната физическа форма, в която се намираше.

Той се спря до леглото на Спенсър, забелязвайки най-накрая враждебните лица на момичетата.

— Какво?

Те се спогледаха ужасено. Най-накрая Спенсър се прокашля и рече: