Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Знаем какво си направил. — Уайлдън се облегна на рамката на леглото, като внимаваше да не се блъсне в стойката на системата.

— Моля?

— Току-що позвъних на сестрата — каза Спенсър с по-висок и уверен глас, същия, който често използваше, когато беше на сцената в училищния клуб по театрално майсторство. — Тя ще се обади на охраната преди да успееш да ни навредиш. Знаем, че ти си запалил пожара. И знаем защо .

Дълбоки бръчки набраздиха челото на Уайлдън. На врата му запулсира вена. Сърцето на Ариа биеше толкова силно, че заглушаваше всички останали звуци в стаята. Никой не помръдваше. Колкото по-дълго ги гледаше Уайлдън, толкова по-напрегната се чувстваше Ариа.

Най-накрая той се размърда.

— Пожарът в гората ? — Той изсумтя колебливо. — Сериозно ли говориш?

— Видях те да купуваш пропан-бутан в мола — обади се Хана с треперещ глас и раменете й се стегнаха. — Слагаше бутилките в багажника на колата си. Те са достатъчни да изпепелиш гората. И защо не се появи след пожара? Всички полицаи бяха там.

— Видях колата ти да се отдалечава от къщата на Спенсър. — Емили се сви и притисна колене към гърдите си. — Сякаш бягаше от местопрестъплението.

Ариа я погледна неуверено. Тя не беше забелязала никаква полицейска кола да напуска двора на Спенсър.

Уайлдън се облегна на малкия умивалник в ъгъла.

— Момичета. За какво ми е да подпалвам гората?

— Прикриваш онова, което си причинил на Али — рече Спенсър. — Ти и Джейсън.

Емили се обърна към нея.

— Той не е причинил нищо на Али. Тя е жива.

Уайлдън рязко се завъртя и я погледна. След това се обърна към останалите с отчаяно изражение на лицето.

— Наистина ли смятате, че съм се опитал да ви нараня? — попита той. Момичетата кимнаха едва доловимо. Уайлдън поклати глава. — Но аз се опитвам да ви помогна ! — След като не получи никакъв отговор, той въздъхна. — Господи. Добре. Снощи, когато избухна пожарът, аз бях с чичо ми. Живеех при него, докато учех в гимназията, а сега той е много болен. — Той бръкна в джоба на якето си и измъкна лист хартия. — Вижте.

Ариа и останалите се наведоха напред. Това беше касова бележка от аптека.

— Купувах лекарства по рецепта за чичо ми в девет и петдесет и седем, а чух, че пожарът започнал в десет — каза Уайлдън. — Сигурно дори съм заснет на охранителната камера в аптеката. Как бих могъл да бъда на две места едновременно?

Стаята изведнъж се изпълни с мириса на мускусния му одеколон и Ариа усети замайване. Възможно ли е Уайлдън да не е човекът, когото беше видяла да пали гората?

— Що се отнася до пропан-бутана — продължи той, докосвайки големия букет на нощното шкафче на Спенсър. — Джейсън Дилорентис ме помоли да го купя за вилата му в Поконос. Той беше зает, а ние сме стари приятели, затова му казах, че аз ще взема.

Ариа погледна към останалите, обезоръжена от безгрижието на Уайлдън. Когато предишната вечер беше разбрала, че Джейсън и Уайлдън са приятели, това й се стори голям пробив, като откриването на някаква важна тайна. Сега, на дневна светлина, след като самият той го призна, то вече не й се струваше толкова важно.

— Колкото до това, което двамата с Джейсън сме причинили на Алисън… — Уайлдън отстъпи назад и се спря до малката масичка на колела, върху която стояха кана с вода и две пластмасови чаши. Той изглеждаше втрещен. — Как може да си помислите, че съм искал да я нараня? А Джейсън й е брат! Наистина ли смятате, че е способен на това?

Ариа отвори уста, за да възрази. Предишната вечер Емили беше открила дневник от времето, когато „Радли“ е бил психиатрична клиника и името на Джейсън Дилорентис се срещаше твърде често вътре. Освен това новият А. беше подхвърлил на Ариа, че Джейсън крие нещо — най-вероятно за проблемите си с Али — и беше съобщил на Емили, че Джена и Джейсън се карат до прозореца в дневната й. Ариа не искаше да повярва, че Джейсън е виновен — предишната седмица беше излизала няколко пъти с него, сбъдвайки дългогодишната си мечта — но когато в петък беше отишла в апартамента му в Ярмът, той я беше изгонил оттам.

Уайлдън поклати невярващо глава. Изглеждаше толкова изумен от всичко това, че Ариа започна да се замисля дали А. не ги беше подвел да вярват на нещо, което въобще не беше истина. Тя погледна въпросително приятелките си. Те също изглеждаха обзети от съмнения.

Уайлдън затвори вратата на Спенсър, след което се обърна и ги погледна.

— Нека позная — каза той с нисък глас. — Да не би вашият нов А. да ви пълни главите с тези глупости?