Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Разбира се.

Люси бутна вратата и тя изскърца. Мъртвата, суха трева захрущя под обувките им. Пред тях се редуваха сивите, семпли надгробни камъни на бебета, старци и на цялата фамилия Стивънсън. Емили затвори очи, опитвайки се да осъзнае реалността. Всички тези хора бяха мъртви… както и Али.

Али е мъртва . Емили се опита да асимилира това усещане. Не искаше да се сеща за ужасната част от смъртта на Али, като последния удар на сърцето й, последния й дъх, превръщането на костите й в прах. Вместо това се замисли за вълнуващия й декадентски живот в отвъдното. Той най-вероятно беше изпълнен с красиви плажове, идеални безоблачни дни, коктейли със скариди и плодова торта — любимите й храни. Всички момчета си падаха по нея и всички момичета искаха да бъдат като нея, дори принцеса Даяна и Одри Хепбърн. Тя продължаваше да бъде великолепната Алисън Дилорентис, царуваше в Рая така, както беше царувала и на земята.

— Толкова ми липсваш, Али — промълви тихо тя, а вятърът отнесе думите й надалеч. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да разбере дали се чувства някак по-различно, по-пречистена. Но сърцето й продължаваше да бие ускорено, а главата не спираше да я боли. Сякаш някаква жизненоважна част от нея беше откъсната и захвърлена.

Тя отвори очи и забеляза, че Люси я гледа, изправена пред един надгробен камък, няколко реда по-нататък.

— Добре ли си?

Емили се насили да кимне и отиде при нея, заобикаляйки няколко наклонени паметника. Повечето бяха обрасли с плевели.

— Това ли е гробът на Лий?

— Да — отвърна Люси и погали камъка.

Емили се приближи до нея и погледна. Надгробният камък на Лий беше от сив мрамор, с най-обикновен надпис. Лий Зуук . Щом забеляза изписаните дати, Емили примигна. Лий беше умряла на 19 юни, преди почти четири години. Мили боже . Али беше изчезнала на следващия ден, двайсети юни.

Тогава Емили забеляза една звезда с осем лъча над името на Лий. В съзнанието й нещо прищрака; наскоро беше виждала нещо подобно.

— Какво означава това? — попита тя и посочи звездата.

Люси се намръщи.

— Родителите ми искаха да го поставят на камъка. Това е символът на нашата общност. Но аз не исках да го има. Напомня ми за него .

На един от надгробните камъни кацна гарван и заплеска с катраненочерните си крила. Духна вятър и желязната врата на гробището изскърца.

— Кой е той ? — попита Емили.

Люси вдигна глава и се загледа в едно самотно дърво, което се издигаше насред полето.

— Приятелят на Лий.

— О-онзи, с когото се е карала? — заекна Емили. Гарванът размаха криле и отлетя. — Онзи, когото не си харесвала?

Люси кимна.

— Когато пое на rumspringa , той си направи една такава татуировка на ръката.

Емили впери поглед в паметника и в главата й се зароди една ужасяваща мисъл. Отново погледна към датата на надгробния камък. 19 юни . Денят преди Али да изчезне, същата година. В този миг пред очите й се появи ясната картина на мъж, който седи в болнична стая, навил ръкави до лактите, а над главата му свети ярката лампа. От вътрешната страна на китката му има татуировка на същата тази звезда, черна и плътна. Тук имаше някаква връзка. Ненапразно А. беше изпратил Емили в Ланкастър. Защото тук беше живял някой. Някой, когото познава .

Тя погледна Люси и я хвана за раменете.

— Как се казва приятелят на сестра ти? — попита напрегнато тя.

Люси си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили да произнесе името, което ненавиждаше от толкова отдавна.

— Казва се Дарън Уайлдън.

Хана застана пред огледалото в банята, начерви се отново и започна да разресва косата си с кръгла четка за обем. След миг до нея цъфна Айрис и й се усмихна.

— Здрасти, кучко — рече тя.

— Как я караш, кранто? — отвърна Хана. Това се беше превърнало в обичайна сутрешна рутина.

Въпреки че бяха останали будни до късно, за да пишат любовни писма на Майк и Оливър, гаджето на Айрис, и да разглеждат списание „Пийпъл“, нито една от тях не изглеждаше недоспала. Както винаги, бледо русата коса на Айрис падаше на безупречни къдрици по гърба й. Миглите на Хана изглеждаха още по-дълги, благодарение на спиралата за очи „Диор“, която беше взела от бездънната чантичка с гримове на съквартирантката си. Само защото днес беше Петъкът на груповата терапия, това не означаваше, че трябва да изглеждат като жалки мърли.

Когато излязоха от стаята, зад тях тръгнаха Тара, Руби и Алексис.