Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Той живее в Хърши — почти прошепна Люси. — Запознахме се, когато купувах платове за майка ми. Родителите ми ще ме убият, ако разберат, че съм разговаряла с него.

— Защо?

— Защото е англичанин . — Люси произнесе думата почти без глас. Амишите използваха думата англичанин за обикновените, модерни хора. — Пък и нали вече изгубиха една дъщеря. Не могат да изгубят и мен.

Емили наблюдаваше лицето на Люси, опитвайки се да разбере какво има предвид. Очите на Люси бяха вперени в замръзналото езеро от другата страна на улицата. По брега щъкаха две патици и крякаха раздразнено. Когато отново се обърна към Емили, устните й трепереха.

— Вчера ме попита къде е сестра ми Лий. Тя избяга по време на rumspringa .

Емили кимна с глава. Според статиите в Уикипедия, rumspringa беше времето, когато амишките тийнейджъри могат да напуснат домовете си, за да преживеят всичко онова, което Емили приемаше за даденост, като носенето на нормални дрехи, работата и карането на коли. След известно време трябваше да изберат дали да се върнат към амишката вяра, или да останат навън завинаги. Тя беше повече от сигурна, че онези, които изберяха да не бъдат амиши, повече никога не виждаха семействата си.

— И… ами, тя повече не се върна — призна Люси. — Както получавахме писма, в които обясняваше какво прави, така те изведнъж спряха. Никакви писма. Нито дума от нея. Тя просто… изчезна.

Емили притисна длани към твърдите, излъскани дъски на стълбите.

— Какво й се е случило?

Люси сви рамене.

— Не знам. Тя имаше приятел, който беше от нашата общност. Излизаха в продължение на години, от тринайсетгодишни, но аз винаги съм си мислила, че в него има нещо странно. Той просто изглеждаше… добре де, определено не беше за нея. Бях много щастлива, когато след rumspringa той реши да напусне общността ни. Но той искаше Лий да тръгне с него — всъщност я умоляваше. Ала тя винаги му отказваше. — Люси отчупи парченце замръзнала кал от ботуша си. — Родителите ми решиха, че Лий е загинала при катастрофа или от болест. Но аз винаги съм се чудела… — Тя се изправи и тръсна глава. — Непрекъснато се караха. Понякога много жестоко.

Вятърът изтръгна кичур коса от кока на Люси. Емили потрепери.

— Дори се обадихме на полицията. Търсиха я, но не намериха нищо. Казаха ни, че хората непрекъснато бягат и че нищо не можем да направим. Дори наехме частен детектив — решихме, че може да е избягала надалеч и да не иска да има нищо общо с нас. Поне щяхме да знаем, че е жива. Дълго време смятахме, че Лий се крие някъде, но накрая родителите ми просто се предадоха. Казаха, че спират търсенето. Само аз още не съм изгубила надежда.

— Разбирам — прошепна Емили. — И аз изгубих някого. Но хората се връщат. Стават чудеса.

Люси извърна глава и се загледа в големия цилиндричен силоз.

— Изминаха почти четири години, откакто тя си тръгна. Може би родителите ми са прави. Може би Лий наистина я няма.

— Не трябва да се отказваш! — извика Емили. — Не е минало кой знае колко време!

До портата дотича селско куче е кафява козина на петна и без каишка, подуши ръката на Люси и се излегна в краката й.

— Предполагам, че всичко е възможно — отвърна замислено Люси. — Може би просто постъпвам глупаво. Има момент, в който надеждата трябва да се поддържа жива и момент, в който всичко трябва да се забрави. — Тя махна с ръка към пътя, който водеше към малкото гробище зад църквата. — Сложили сме й надгробен камък. Направихме й погребение и всичко останало. Но оттогава не съм стъпвала там.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Брадичката й затрепери и от гърлото й се разнесе слабо писукане. Кучето я погледна разтревожено. Емили постави ръка на гърба й.

— Всичко е наред.

Люси кимна.

— Толкова е трудно. — Тя вдигна глава. Върхът на носа й беше яркочервен. Тя се усмихна тъжно на Емили. — Пастор Адам винаги ме кара да говоря за това с хората. Днес за пръв път признах на глас, че е възможно Лий да е мъртва. Досега все не исках да го приема.

Емили усети буца в гърлото си. Тя също не искаше Люси да го приема — искаше да вярва по същия начин, както тя вярваше за Али. Но този път Емили можеше да погледне по-реалистично на нещата, защото не познаваше лично Лий, защото тя не беше Али . Хората, които изчезват, обикновено не се прибират у дома. Родителите на Люси сигурно бяха прави, че Лий е мъртва.

На хоризонта се появи една-единствена ярка звезда. Още от малка, щом видеше първата вечерна звезда, Емили казваше стихчето „Гори, ярка Звездице“ и си пожелаваше нещо. След изчезването на Али единствените й желания бяха тя да се върне жива и здрава. Но ако Емили можеше да погледне обективно на живота си така, както приемаше семейството на Люси, до какъв извод щеше да стигне? Дали и тя просто не постъпваше глупаво? Може би лекарите бяха прави — може би момичето в гората просто беше родено от въображението й? Може би и Уайлдън не лъжеше и в полицейското управление наистина имаше резултати от ДНК-тестовете, който наистина съвпадаха с Алините. Може би Емили фанатично вярваше, че Али е жива и затова изопачаваше всички факти така, че да го доказват. А сега беше дошла чак дотук, в търсене на следа, която може би дори не съществуваше. Преди няколко минути през главата й дори мина мисълта, че сладката невинна Джена Кавана може да е помогнала в отвличането на Али от Роузууд. Може би просто трябваше да забрави всичко, както бяха постъпили с Лий Люси и семейството й. Може ли това беше единственият начин животът й да продължи.