Елизабет Адлър - Завещанието

— Хайде, момче — каза той нежно. — Време е да си тръгнем. Всичко ще е наред.

Кучето вдигна глава и го гледа няколко дълги секунди, после твърдо завря муцуната си отново между лапите и въздъхна така, че цялото му тяло се разтресе.

— Сега ме чуй, стари приятелю — каза непознатият твърдо, — ти трябва да се грижиш за мис Кийн, така че да приключваме с това. Хайде, време е да вървим.

Дали заради твърдия тон на непознатия, който не допускаше възражение, или заради споменаването на моето име, или просто защото непознатият имаше подход към кучетата, но нещо накара Ретс да се изправи на крака. Той кихна шумно, после се отръска, с което пръсна кал и върху двама ни, и ето, че неочаквано ние и двамата се засмяхме.

— Така е по-добре — каза непознатият, все още усмихнат. — Хайде сега, нека изведа и двама ви от това студено място.

Той ме хвана за лакътя, задърпа каишката на Ретс и ние оставихме Боб Хардуик в последното му жилище.

Тръгнахме обратно към църквата по хлъзгавата пътека, по която снегът вече беше заличил стъпките на другите, и минахме през портата, където през лятото се виеше пурпурна глициния. Главната улица на селото беше безлюдна сега. Виждаха се само моят червен „Мини Купър“ и елегантен черен „Ягуар“ със сгъваем покрив. И двата автомобила вече бяха покрити със сняг.

За първи път успях да огледам непознатия. Беше в началото на четирийсетте, много висок, около метър и осемдесет и шест, с широки рамене, облечен в свободно дълго палто, закопчано чак до врата, и черни ботуши. Слабото му лице изразяваше, че има богат опит в живота. Лицето му беше игра на ъгли и сенки, а по брадичката му вече беше набола посивяла брада. Носът му беше леко гърбав, а тесните му сиви очи ме гледаха изпод правите черни вежди. Беше привлекателен по свой, нестандартен, дори малко зловещ, начин. По челото му имаше няколко дълбоки бръчки, а малки бръчици се образуваха като лъчи в крайчеца на очите му. Косата му беше ниско подстригана — почти до кожата на главата.

— Не знам кой си, но ти благодаря — казах.

— Аз обаче знам коя си. Боб ми каза за теб.

Бях изумена. Мислех, че знам за всички бизнес партньори и познатите от обществото на Боб.

— Ти си Дейзи Кийн, неговата помощничка, довереница и добра приятелка. — Той се поклони леко. — А аз съм Хари Монтана.

Стиснах ръката му. Едва след това разбрах, че ми беше казал името си, но не и кой е, всъщност.

— Виж — махнах с ръка снежинките от косата си, — сигурно си премръзнал като мен. Ще има и прием след погребението, макар Боб веднъж да каза, че не иска нищо подобно, така че, защо не се върнеш с мен в имението? Нека поне ти направя чаша горещо кафе, преди да потеглиш за…

Не знаех закъде ще потегли, а и той не ме осветли по въпроса.

— Благодаря, бих искал чашка кафе — беше всичко, което каза.

— Е, не е далеч. „Снийдли Хол“ се намира малко встрани от главната улица на селото, големите железни порти вдясно. Не може да не ги забележиш.

Качих се в „Мини“-то, което винаги ми беше тясно — едва се събирах в него.

— Просто ме следвай.

Изведнъж осъзнах, че като мен, Хари Монтана е американец. Акцентът му беше южняшки, може би тексаски. Както и да е, той се намираше на голямо разстояние от дома си. Докато шофирах внимателно по покритата със сняг улица на селото, отново се запитах — какво прави той на това малко погребение в Йоркшир посред снежна буря.

Преди Боб да го купи, имението „Снийдли Хол“ принадлежало, пет поколения наред, на рода Олдкасъл. Къщата беше огромна и квадратна в стил от царуването на кралете Джордж /осемнайсети век/. Беше изградена от тъмносив камък, типичен за Йоркшир, а до портала, подпрян на колони, водеше дълга права алея. Прозорците бяха високи, а входната врата имаше два дълги прозореца и извита арка отгоре. Къщата не беше красива, но беше солидна и отговаряше на личността на Боб.

— Всички, които са притежавали тази къща, са се занимавали с вълна — каза ми той, когато ме доведе да я видя за първи път. — По тези хълмове отглеждали овце — докъдето стига погледът, че и по-нататък. Хората в Йоркшир забогатявали благодарение на вълната и денят, в който производството на платове се обърнало към изкуствените влакна, бил краят за много търговци на вълна и собственици на фабрики в този край. Хората забогатели, а после отново обеднели, толкова бързо, че можеш дори да го сметнеш за невъзможно. И сега такива като мен, каубоите на финансовия свят, опортюнистите, можещите да правят бизнес, притежават къщи като „Снийдли Хол“.