Елизабет Адлър - Завещанието

— Да, всеки път успявам. — Той се усмихна победоносно. — Както и да е, сега ще дойдеш и ще работиш за мен. Е, какво ще кажеш?

— Като каква, по-точно?

Бях подозрителна. Все пак той беше мъж, който разговаряше с жена. Сви рамене.

— Частният ми детектив напусна, защото трябва да се грижи за болната си майка. Имам жилище в Ню Йорк, както и апартамент тук, на „Парк Лейн“. И вила на остров Капри. После, имам и „Снийдли Хол“, имението в Йоркшир. Всички тези имоти искат наглеждане, поддържане. Можеш да бъдеш мой главен майор дом, ако желаеш. Както и мой личен помощник, секретарка, връзки с обществеността и въобще… каквато роля имам нужда да играеш през деня. Ще откриеш, че винаги възлагам задачи и съм много взискателен. Не е лесно да се работи за мен или поне така ми казват. — Той повдигна широките си рамене, раздразнен. — Но ако въобще имам недостатък, той е, че искам нещата да се вършат както трябва , а в повечето случаи не е така — освен ако не ги свърша сам. Но ще ти плащам повече, отколкото някога си помислила, че ще печелиш. Ще помислиш ли върху предложението ми?

Бях изумена. Този човек беше напорист, енергичен, беше нещо като Шрек, но един много, много умен Шрек. Той ме предизвикваше. Предложението му ме изкушаваше. То, разбира се, щеше да спаси живота ми, но някъде дълбоко в подсъзнанието си аз все още бях много предпазлива. Той седеше тихо и ме гледаше. После каза нежно:

— Чуй, любов моя, някога бях млад като теб. Бях разорен. И влюбен. Сега не съм нито едно от тези неща, но понякога се питам, ако има възможност, кое от тях бих искал да върна. Дали младостта? За да почувствам отново живота и силата в тялото си — чувство, което ти приемаш за дадено. Или може би властта? За да имам възможността да изляза от унизителната крайна бедност, да преживея отново удоволствието от постигането на успеха. А любовта? Ах, любовта ! — Той затвори очи и въздъхна леко. — Това вечно, обичано от всички, чувство — каза той. — Не, това никога отново. Любовта е прекалено болезнена. С нея е приключено. На мен не ми остава нищо друго, освен упоритата и тежка работа. И после — още упорита и тежка работа. Това е единственото, което ми носи задоволство. Това — и любовта на моето добро куче.

Омекнах, докато го слушах как, неочаквано, разкрива душата си пред мен — една напълно непозната. Като мен, той беше сам, макар и не поради същите причини. Той беше сам по свой собствен избор. После каза:

— Разбира се, ще трябва да дойдеш да живееш при мен.

Трябваше да се досетя, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Хвърлих му отново моя добре отработен недоверчив кос поглед и подскочих, когато той остави чашата си върху масата толкова рязко, че виното се разплиска по покривката. Един келнер се приближи бързо, но той махна раздразнено с ръка, за да го отпрати.

— Чуй ме, момиче — каза сър Робърт с тих, но груб глас, който издаваше гнева му. — И никога не го забравяй. Аз съм богат . Жените ме преследват. Красиви жени, които се движат в обществото, млади актриси, модели — те ме преследват, а в очите им виждам само алчност. Жени, които никога не съм срещал, ми се обаждат по телефона, за да ми кажат колко се възхищават от мен и да ме канят на вечеря. Разбери това, твърдоглава луничава червенокоске, мога да имам, която жена пожелая . — Той ме бодна с пръст в гърдите — там, където брошката придържаше изкуствената лисича яка. — А теб не те искам .

Брошката се разкопча и го убоде. Той погледна кръвта, която бликна на капка върху пръста му.

— Е — каза с широка усмивка, — започваме добре, нали?

Това беше началото на моите пет години, в които работих за него, както и на приятелството ми със сър Робърт Уолдо Хардуик. Да го кажем простичко, той беше най-надменният, най-взискателният и най-раздразнителният мъж, когото някога съм познавала.

Както и най-милият, най-проявяващият разбиране и съчувствие и най-нежният. Как би могъл да бъде всички тези неща едновременно? Това беше най-голямата загадка по отношение на Боб Хардуик.

Това беше също и основата, на която се градяха нашите взаимоотношения. Темперамент, гневни избухвания, сълзи — от моя страна, разбира се. Ледени диалози, спокойно безразличие — от негова страна. Но онова, което и двамата изпитвахме и пазехме, беше обичта, приятелството. Приличахме си. Бяхме един добър екип. Бяхме приятели. И в случай, че се питате, не, не бяхме любовници.

Онази нощ в „Гаврош“ Боб Хардуик взе парите ми, защото, както ми каза по-късно, искал да види дали съм човек на честта. Разбира се, той предположил, че с това ще бъда разорена, но искал да види дали, все пак, ще спазя думата си. Или, по-скоро, неговата дума. Това нямаше значение, защото той също беше човек на честта. И ми върна парите в колата на път за дома.