Елизабет Адлър - Завещанието

И също така, веднага ми даде аванс от много щедро отпуснатата ми заплата, за да си направя хубава прическа и да си купя прилични дрехи. Влязох в живота му и в света му и той ме учеше на всичко, което можеше, докато не станах незаменима за него или поне той ми позволи да вярвам, че е така. Обаче, в сърцето си, аз знаех, че е вярно . Боб ме спаси. Той ми даде втори шанс и аз го обичах искрено заради това. И ето защо стоя сега тук, на неговото погребение, и сълзите се стичат по премръзналите ми бузи. Дойдох да си взема сбогом с него, защото той беше мой най-добър приятел и ще ми липсва до края на дните ми.

В същото време се питам защо другите скърбящи със замръзналите лица — красивата му бивша съпруга французойка и пищната му бивша любовница италианка, както и някои от познатите му от деловия свят със закопчани догоре палта — са тук. Защото нито един от тях не може да се нарече негов приятел.

Имаше и още един мъж, напълно различен от останалите — висок и дългокрак, облечен в дълго черно палто. Снежинките полепваха и по неговата тъмна и ниско подстригана коса. Той стоеше съвсем сам зад тълпата опечалени. Погледът на присвитите му тъмни очи под строгите черни вежди срещна моя над главите на другите и той ми кимна за поздрав. Аз също кимнах, макар всъщност да нямах представа кой е той.

Всичко приключи. Хората обърнаха гръб на ледения вятър, някои от тях забързаха към топлината и уюта на автомобилите си, а други тръгнаха към гарата на градеца, която се намираше на десет мили оттук, за да хванат бързия влак за Лондон. Малката тълпа от селото все още стоеше скупчена под чадърите. Някои от присъстващите работеха в имението — градинарят, икономът и жените, които почистваха всеки ден. Там беше и Джини Бан, барманката в „Рамс Хед“, облечена в черно, на главата с широкопола черна шапка, която обикновено носеше и на годишното градинско увеселение в имението. Там беше и Рег Блънт, собственикът на кръчмата, здраво сложен, почти квадратен. Той беше най-добрият приятел на Боб. Блънт беше изпил много халби бира с Боб в съботните нощи, когато Боб се настаняваше на любимата си дървена пейка близо до камината. Местните хора тук го приемаха като един от тях. Те се приближиха към мен и ми подадоха ръка, за да изразят съчувствието си, а с другата често изтриваха сълзите си.

— Той беше наистина човек и добър приятел — каза Джини, като почти се задави с думите. — Независимо от това какво могат да кажат другите.

Кимнах. Много ми се искаше да се усмихна или поне да намеря верните думи, но не можех да направя нищо.

— Господ казва: „Блажени са низшите духом и слабите“ — каза Блънт. — Но ако питате мен, силните хора като сър Робърт са нашата благословия. Той ще липсва на всички ни тук. Да, наистина ще ни липсва. — За моя изненада, той взе ръката ми и я поднесе към студените си устни. — Грижи се за себе си, Дейзи — каза той. — И помни, всички тук в „Снийдли Хол“ те обичат и се интересуват от теб.

Развълнувана, аз го гледах как се отдалечава. Само за пет години се бях превърнала в част от това селце, в член на малката общност, където хората все още се обичаха и се интересуваха един от друг. Рег Блънт ми казваше, че ако имам нужда от помощ, те ще ми помогнат. И аз бях благодарна за това. Отново бях сама в студения и заснежен свят, незащитена от Боб Хардуик. И осъзнах, че отново бях без работа, макар че този път имах сметка в банката, с много повече от петстотинте долара в чантата си, когато срещнах Боб за първи път.

Ретс все още гледаше втренчено в тъмната дупка, където лежеше господарят му.

— Хайде, момче — казах и подръпнах каишката му. Той не помръдна. — Ретс, хайде, милият ми — повторих, но той продължи да лежи на снега.

Наведох се, за да го взема на ръце, но той се притисна към замръзналата земя. Селяните си бяха отишли, виждах как другите опечалени се качват в автомобилите си. Те дори не погледнаха назад. Никой вече пет пари не даваше. Това тук беше само старото куче на Боб Хардуик.

По бузите ми започнаха да се стичат горчиви сълзи. Отново се опитах да провра ръце под корема на кучето, но то се притискаше към земята като мида към скала.

— Нека ти помогна.

Вдигнах поглед през сълзи. Беше непознатият.

— Животните реагират по свой начин — каза той тихо. — То не иска да напусне господаря си.

— И аз не искам — казах, преди да съм успяла да спра думите.

Погледът на тъмните очи на непознатия задържа моя. Неговият изразяваше дълбоко съчувствие. После той се обърна към кучето и прокара длан по грубата бяла козина на гърба му.