Елизабет Адлър - Завещанието

— В такъв случай, вие щяхте да бъдете сам на пътя — казах аз, уморена от оплакванията му.

— И щеше да е много по-добре, ако беше така — отговори той.

Ретс силно се наклони на една страна и потрепери на коленете ми, когато сър Робърт зави бързо и рязко и навлезе в тихата улица „Мейфеър“. Той спря рязко пред къща от червени тухли, пред която имаше лехи с цветя. В тази къща отдавна се намираше ресторант „Гаврош“. Като се движеше бързо за такъв огромен мъж, той отвори вратата и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза, още преди да съм успяла да мигна. Реших, че за зловещ великан и магьосник, той е в много добра форма.

Знаех, че ресторантът е от висока категория, от онези скъпи ресторанти, в които хората празнуват сватбите си, годишнините и кръщенетата на децата си, а понякога сключват и големи бизнес сделки. Погледнах дрехите си. Беше вече студена привечер, бях облечена в черна кожена пола, която имах от шест години, и пуловер, който се закопчаваше с копчета по цялата предница, обсипана с бронзови мъниста и имитираше леопардова кожа. Носех изкуствена яка от лисича кожа, която беше плътно закопчана около врата ми с огромна кварцова брошка, а на ушите ми се полюшваха дълги кехлибарени обеци. Тежката ми тъмночервена коса беше прибрана от двете страни в стил от четирийсетте години на миналия век, а отзад падаше свободно до раменете ми. Бях обута във възможно най-сексапилните сандали от черен велур, които мъжете боготворят, но които обикновено са мъчение за женските крака, а каишките от широка лента сатен се връзваха точно над глезените. Харесах ги веднага щом видях заострените им върхове в магазина на „Бергдорф“. Цената им беше сведена от астрономическа до съвсем реална — очевидно, защото никой, който е с ума си, не би пожелал да ги носи. Освен мен, за която това вероятно беше проява на лудост. Но пък аз идвах от американските предградия и току-що се бях спасила от кошмарния си брак, та това може би обясняваше тази моя лудост. Пък и цената беше много добра за такава покупка.

Общо взето, не изглеждах много зле за скъпия ресторант, макар пуловерът да беше може би малко крещящ. Но пък нали току-що излизах от американските предградия. И търсех любовта, но все на грешни места — а не там, където можех да я намеря. И освен това, как въобще щях да си намеря работа, ако не привличах вниманието към себе си?

Ръката на сър Робърт ме стискаше здраво за лакътя и ми придаваше сигурност. Изкачих предните стъпала, минах покрай големите саксии с цветя и влязох в приветливото фоайе. Сър Боб не изчака никого, дори метр’дотела, който забърза след нас, докато ние се качвахме по малкото стълбище, което щеше да ни отведе до претъпканата трапезария. Отново преди някой да е стигнал до нас, Боб ме заведе до една маса в ъгъла.

Малката зала беше осветена от лампи с копринени абажури, което създаваше интимна атмосфера. По тъмночервените стени имаше разкошни картини, а цветята бяха навсякъде. Тук беше спокойно, настроението беше ведро, всички се държаха благовъзпитано и аз си помислих, че за тези хора, които бяха достатъчно богати да си позволят този елегантен малък свят, това трябва да е нещо като завръщане у дома. Това място перфектно подхождаше на сър Робърт Хардуик. Веднага се виждаше, че той е от старомодните мъже, кавалери до мозъка на костите си. Не бяха за него хладната атмосфера и декори и недотам добрата кухня на съвременните модерни и много посещавани ресторанти. Беше ме довел на място, където очевидно го познаваха добре и се отнасяха с него като с крал. Или поне като човек с власт и пари.

— Сър Робърт, добър вечер и добре дошли отново.

Метр’дотелът най-после стоеше до нас.

— Благодаря. — Беше очевидно, че сър Робърт няма желание за празни разговори и учтивости. — За мен, обикновеното, моля.

Той повдигна въпросително вежди към мен. Аз не пиех алкохол, но очевидно се очакваше да си поръчам нещо. Спомних си всички онези дълги и самотни вечери пред телевизора, в които компания ми правеха само „Сексът и градът“ и Сара Джесика Паркър.

— „Космополитън“ — казах.

Никога не бях вкусвала нищо подобно, но коктейлът имаше приятен розов цвят, а и Сара Джесика Паркър пиеше винаги това.

— Направете го с водка „Грей гуус“ — заръча сър Робърт. После се обърна към мен: — Разбира се, французите правят най-хубавата водка.

Келнерите се засуетиха около нас. Разстлаха на скутовете ни колосани бели кърпи, подадоха ни менюто, появиха се сандвичи с хайвер, или, както ги наричаше сър Робърт — amuses bouches. Пристигна и бутилка минерална вода. Погледнах етикета. Беше френска. Изглежда, сър Робърт обичаше френските неща, беше франкофон — френски ресторант, френска водка, френска минерална вода. Всичко, от което имаше нужда, беше французойка.