Елизабет Адлър - Завещанието

В бледите му сини очи под леко побелелите вежди се появи леко пламъче. Предположих, че не му допадна смелата ми и откровена забележка, или може би не харесваше червенокоси.

— А вие защо не говорите за пари? — запита той.

Свих рамене.

— Имам достатъчно. Не много, но не изпитвам нужда да имам повече.

Лъжех, разбира се. Имах точно петстотин долара на мое име и нямах работа. Което и беше причината да се намирам в това обкръжение и на това място, да проучвам възможностите, макар да ми беше трудно да си представя, дори на мен, вечната оптимистка, какво би могла да намери тук една бивша домакиня, получила образование в колеж и живяла до това време в американско предградие.

Втренчихме мълчаливо погледи един в друг. После той каза:

— Окей, тогава, защо не говориш за секс?

Аз го изгледах студено отдолу нагоре.

— Отговорът е същият.

Той се усмихна широко, после стисна устни.

— Това означава ли, че мразиш всичко това толкова силно, колкото го мразя аз? — Имаше акцент, който не можех да определя, смътно напомнящ този на „Бийтълс“, но не съвсем същият — произнасяше по-безизразно гласната „а“ и ритъмът на речта му беше различен.

— Искате да кажете, че сте забелязали?

— Тогава защо , по-точно, сте тук?

Свих рамене.

— Приятел ми даде поканата. Той не успя да дойде. Аз съм редактор на страница за клюки или, да го кажем по-друг начин, за събития в обществото — излъгах набързо. — Пиша за седмичното американско списание „Хора като нас“. Знаете ли нещо за него?

— Слава богу, не.

Усмихнах се, защото предположих, че е бил прицел на подобни репортери повече пъти, отколкото би му се искало. Не можех да го определя обаче. Тук бях на нова почва, не познавах все още всички подробности и тънкости от живота на британското общество, обаче ми се струваше, че този човек е грубоват и не е склонен на преструвки.

— Намираш се на грешното място — каза ми той категорично с чуждестранния си акцент. — Хората тук не дават и пет пари за американските списания. Живеят в своя собствен малък свят. За тях всичко друго е втора класа.

Това много ми звучеше като изказване, подходящо за дете, което е отхвърлено от другите в училище.

Втренчих се любопитно в него. Беше висок, може би 186 см, с едро телосложение, но не дебел, а костюмът му беше много добре скроен, но и доста измачкан. Беше в началото на шейсетте, гладко избръснат, с груби черти на лицето, широк нос, тънки устни, леко червена кожа, а косата му беше много лошо подстригана. Беше гъста и сива, но наистина не беше оформена добре. Бях сигурна, че не е ходил на бръснар от години, и бях готова да се обзаложа, че я подстригва сам. Като го гледах, си представях великана, който чакал Джак на върха на бобеното стъбло. Масивната му груба длан стискаше чашата с вино, а бледите му студени очи ме оглеждаха цялата — от върха на червената коса и лицето с лунички чак до сандалите с високи токчета и каишки, които се завързваха на глезените. „Преценява ме“, помислих си и изпитах раздразнение.

— Аз съм Боб Хардуик.

Той направи пауза — като че ли за да изчака реакцията ми. Стиснах ръката му, но запазих хладно спокойствие. Разбира се, знаех кой е той — човек, който се беше издигнал със собствени сили от безочливо, бедно и необразовано йоркширско момче до световноизвестен милиардер. Обаче не се издадох, че знам това.

— Какво ще кажеш, ако двамата с теб изчезнем оттук? Ще отидем някъде да вечеряме. Ще платя аз — каза той рязко.

Ако преследваше онова, което мислех, беше сгрешил. Аз го изгледах недоверчиво изпод мигли — поглед, който се бях упражнявала да хвърлям на мъжете през годините.

— Нямам нужда някой да плаща за храната ми — казах аз.

— Чудесно. Тогава ще платиш ти. Хайде да вървим.

Той ме хвана за лакътя и двамата тръгнахме още преди да съм успяла да реагирам по някакъв начин.

Стоманеносиво „Бентли“ беше паркирано отпред. За моя изненада, нямаше шофьор. Вместо него, на предната седалка седеше куче, пълничък Джак Ръсел, бял, с кафява ивица над едното око.

— Това е Ретс — каза сър Робърт и побутна кучето, за да се отмести.

Ретс се настани в скута ми, макар да беше очевидно, че не търси привързаност и ласка. Не ми обръщаше никакво внимание, гледаше втренчено минаващите автомобили — като че ли бяха зайци, в чието преследване нямаше търпение да се впусне.

Сър Робърт шофираше прекалено бързо, макар и много умело. Беше очевидно, че е добър шофьор. Не каза нито една дума, отправена специално към мен, докато шофираше, макар да мърмореше много по адрес на натовареното лондонско движение и лошите шофьори, които въобще не биваше да бъдат допускани на пътя.