Елизабет Адлър - Завещанието

След като са уредени другите неща, оставям ти, Дейзи Кийн, цялото си състояние. «Защо?», можеш да запиташ. Защото не мога да се сетя за друг човек, който да го заслужава повече. Ти беше мой предан спътник и в добро, и в лошо. Ти понасяше моите променливи настроения точно толкова, колкото и аз — твоите. Ти си ме виждала в лоши моменти и в болест, както и в цветущо здраве. Всъщност не знам защо, по дяволите, не сме женени, освен да, зная, че ти не ме обичаш, поне не по този начин. Ти си най-добрият ми приятел, Дейзи, и винаги ще бъдеш. Обичам те и винаги ще те обичам и ще се грижа за теб — дори от гроба. Така че вземи онова, което ти давам, и се справи в живота така, както само ти можеш.

И така, мое малко момиче, това е твоят втори шанс. Това няма да са последните думи, които чуваш от мен. Помни, има още едно писмо, което те чака и трябва да го прочетеш, когато се върнеш в «Снийдли».

Мисли за мен тогава, Дейзи, защото аз мисля за теб. И благославям деня, в който те открих на онова ужасно парти, когато се опита да ме излъжеш, че си репортер от жълтата преса, а погледът ти издаваше, че почти умираш от глад. Винаги помни, че аз бях мъжът, който те спаси от онези ужасни сандвичи, които предлагаха на партито. Споменът от онази вечер обаче не е лош. Обичам те“.

Всички ме гледаха и чакаха да чуят какво ще кажа, след като така неочаквано и изведнъж бях наследила милиарди. Срещнах погледа на Монтана. Той ми се усмихна и каза тихо, така че само аз го чух:

— Така искаше Боб. Не се тревожи за нищо.

Той разбираше, че вече усещам тежестта на наследството, оставено ми от Боб, и дори повече от това — неговата липса. Не исках парите, просто исках Боб да се върне. Изправих се и огледах лицата на хората, събрани в стаята, изразяващи техните различни реакции — изумление, гняв, радост, завист. Но дори да бях сляпа, пак бих разпознала коя реакция на кого принадлежи.

— Обичах Боб — казах. — Някои от вас също са го обичали. Аз бях близо до дъното, емоционално и финансово, когато го срещнах. Той ме спаси, даде ми работа. А ето, че сега ми дава втори шанс, дава ми дом, „Снийдли Хол“, както и тази прекрасна вила. Ще направя всичко възможно да ги запазя такива, каквито ги искаше той. Ще обичам и ще пазя Ретс — точно така, както би го направил сам.

Седнах рязко и неочаквано, почти избухнала в сълзи, а в стаята се разнесоха тихи ръкопляскания.

Но не всичко беше приключило още. Беше ред на Монтана.

Монтана седеше зад елегантното абаносово бюро, на което Василий Белкис беше написал мемоарите си, разкривайки тайните си така, както ги бяха разкрили преди малко и заподозрените. Той изглеждаше напълно спокоен, владееше ситуацията. Вратите бяха затворени, двамата души охрана стояха със скръстени ръце, нащрек, наблюдаваха и слушаха. Напрежението се усещаше в стаята, а навън черните облаци бяха надвиснали толкова ниско, че почти опираха в покрива на вилата. Изведнъж по терасата започнаха да удрят дъждовни капки, големи колкото еднодоларови монети, а ярки светкавици прорязаха небето и потънаха в черното море. Дейзи броеше секундите… една, две, три, четири, пет… А после ужасен гръм разтърси вилата — сякаш Господ се беше разсърдил и удряше със своя могъщ жезъл. Монтана каза:

— А сега искам да ви разкажа как точно е умрял Боб Хардуик.

Събраните в стаята отново зашепнаха, шокирани, седяха с изправен гръб и го гледаха.

— Боб пътувал с автомобила си към един планински курорт, където щяла да се проведе конференция. Тя била уредена още преди няколко месеца, шофирал той, защото Дейзи била болна от грип. Към двигателя на колата му е бил прикрепен експлозив, а под седалката му е закрепен мобилен телефон, оставен на вибрация, който, когато номерът бъде набран, ще предизвика експлозия. Дори не е било необходимо убиецът да е наблизо. Трябвало е само да набере телефонния номер и автомобилът да експлодира.

Тишината беше почти осезаема. Магдалена отново взе ръката на майка си и я стисна здраво. Даян се облегна назад със затворени очи, пребледняла. Филомена, шокирана, закри устата си с длан, по бузите й се стичаха сълзи и капеха от брадичката й върху блузата. Допелман гледаше с празен поглед право напред — като човек, който гледа безмълвно космоса. Дейвис, с ръце, скръстени на гърдите, и с полузатворени очи, гледаше в пода, а Рег и Джини се споглеждаха тревожно. Монтана каза:

— Разбира се, въпросът не е в това, как точно е умрял Боб, а защо . Боб дойде при мен няколко дни преди смъртта си и ми каза, че се тревожи заради съобщенията, които напоследък получава в електронната си поща. За мен, те звучаха като начало на внимателно планирано изнудване, но знаех, че животът на Боб е достоен за подражание и той няма за какво да бъде изнудван. Разбира се, нито един човек не е съвършен и аз можеше и да греша, но интуицията ми в този случай беше много силна. В тази история имаше нещо повече от очевидното. Боб ми даде списък с имената на шестима души, които таяха недотам добри чувства към него — всъщност той каза, че те таят чувства, достатъчно лоши, за да се опитат да го убият. А за да бъде убит Боб, е било необходимо само едно телефонно обаждане. — Той се обърна и погледна Розалия. — Обаждането е било направено от Андалусия.