Катрин Стоун - Пламък и лед

Тя замълча и отново се обърна към прозореца, но Лорънс знаеше продължението на разказа. След време, когато Гейлън бе станала репортерка в телевизия „Из съдебните зали“, Бес Чандлър бе открила, че дъщеря й е жива и здрава. Представи си какво облекчение и гордост е изпитала, какво й е струвало да устои на изкушението да се свърже с нея.

Разбираше чувствата й, защото и той беше минал по нейния път. Години наред не беше посмял отново да се сближи с Лукас, макар с гордост да следеше шеметните му успехи. Смяташе, че ако настоява да се срещнат, ще прояви егоизъм. Че е редно родителят да помоли за прошка детето си, което, макар рано да е напуснало родния дом, е оцеляло във враждебния свят и си е изградило свой собствен живот.

Едва днес осъзна колко погрешни са били схващанията му.

— Гейлън е съобщила на Лукас, че ще се върне в родния си град, за да се срещне с теб, Бес, и да те покани на сватбата. Знай, че те обича много, че животът й е празен без теб, че си спомня колко щастливи сте били заедно. Най-топли спомени храни за обичта, с която си я дарила.

Бес се обърна и докосна платнената си чанта, която беше оставила на стола. В жеста й се долавяше нежност, сякаш докосваше безжизнената ръка на дъщеря си.

— Гейлън я изработи и ми я подари, когато беше едва седемгодишна. — Отвори чантата и извади кукла Барби със златисти къдрици, облечена в дълга памучна нощница. — Куклата беше моя, после я подарих на Гейлън. Когато избяга от къщи, оставих играчката на леглото й. След обаждането от болницата изтичах в спалнята й, за да взема любимата й кукла. А когато пристигнах, видях, че до нея лежи друга Барби. Лекарят каза, че Гейлън я била донесла със себе си. Разбрах, че вече не й трябва предишната й любимка…

— Грешиш — прекъсна я Лорънс. — Дълбоко грешиш.

Бес извърна очи към куклата, сетне погледна в очите човека вълшебник:

— Имаш добро сърце, Лорънс Кинкейд.

— И аз съм допускал грешки, но съм си вземал поука от тях. Сигурен съм, че Гейлън държи и на двете кукли. Мисля, че дори докато е още в безсъзнание, ще те чуе, ако й кажеш колко я обичаш.

— Любов… Моя любов… Обичам те — безспирно шепнеше Лукас с надеждата вълшебните думи да достигнат до съзнанието на любимата му.

Ала тя не отваряше очи.

Изминаха още пет дни и пет нощи.

Гейлън беше Спящата красавица, а Лукас — нейният принц, който несъмнено щеше да си пробие път през непроходимата гора, въоръжен само с любовта си.

Спящата красавица от приказката се бе пробудила след сто години. „Какво ще се случи с героинята от съвременната приказка?“ — питаше се Лукас.

Имаше вероятност Гейлън да не се събуди до края на живота си. Лекарите бяха безпомощни. Невъзможно бе да прогнозират кога ще дойде в съзнание, след като не знаеха каква е причината за състоянието й. Действието на упойката отдавна беше преминало, резултатите от неврологичните тестове не показваха обезпокояващи симптоми. Никой от специалистите не беше очаквал подобна реакция, тъй като препаратът, с който бяха третирали раните, съдържаше само природни продукти. Най-парадоксално бе, че белезите зарастваха като по чудо и скоро нараняванията нямаше да личат.

Може би спящата красавица никога нямаше да се пробуди, но грозните белези завинаги щяха да изчезнат.

На седмия ден Лукас поиска да я пренесе вкъщи, като настоя, че необходимите процедури могат да се провеждат и в домашни условия.

Лекарите се съгласиха, но само, при условие че той назначи екип медицински сестри, които денонощно да бдят до леглото й, физиотерапевти, които да раздвижват крайниците й, и специалисти, които да определят и следят дозировката на хранителните вещества, доставяни на организма венозно…

Лукас Хънтър слушаше безкрайните указания и кимаше. Внимателно бе наблюдавал всички процедури и знаеше, че ще се справи не по-зле от опитна медицинска сестра. Но все пак държеше подробно да му обяснят всичко, за да е уверен, че няма да допусне грешка. Най-много го притесняваше катетърът във вената й, през който се доставяха хранителни вещества. Няколко пъти му демонстрираха как да го почиства и стерилизира, преди да го вкара във вената.

Спомни си как не бе проявил особена сръчност през онзи приказен следобед, когато с Гейлън пиха чай пред камината и тя му обясняваше как да държи иглата. И вторият му опит в тази област не беше особено успешен.

Ала сега, когато от сръчността му зависеше животът на скъпата му Гейлън, бе сигурен, че ще се научи да борави с иглите.