Катрин Стоун - Пламък и лед

— Той я обича с цялото си сърце — промълви Бес Чандлър, обръщайки се към Лорънс.

По време на полета до Бостън Лукас беше разказал на човека, който му бе по-близък от баща, за отчуждението между Бес и Гейлън и за причината, поради която са се разделили. Гласът му беше изпълнен с горчивина, подсилвана от страха му за живота на любимата и от чувството му за вина.

Докато Лорънс го слушаше, постепенно в съзнанието му се оформяше образът на Бес Чандлър. Нямаше представа за външността й, но бе сигурен, че е суетна егоистка, капризна и вятърничава жена. „Дали е осъзнала какво зло е причинила на дъщеря си?“ — запита се и реши, че дори да е размишлявала за случилото се, не се е почувствала виновна и се е опитала да го забрави.

Ала още като влязоха в стаята на Гейлън, той установи, че си е съставил погрешно мнение за Бес. Тя седеше до леглото на дъщеря си и държеше ръката й. Цялото й същество излъчваше обич и отчаяно желание да бъде до скъпото си дете.

Но щом видя Лукас, тя безмълвно му отстъпи мястото си. Изражението й подсказваше, че изпитва благодарност и облекчение от появяването на човека, който сега беше най-необходим на дъщеря й. На излизане се обърна, поколеба се за миг, сетне се отправи към чакалнята.

Лорънс, който искаше да остави Лукас сам, я последва.

Бес Чандлър стоеше до прозореца и се взираше навън. Бе потънала в размисъл и дори не забелязваше присъствието му.

Той безмълвно я наблюдаваше и си мислеше колко погрешна е била представата му за нея. Бес Чандлър навярно бе на около петдесет, с няколко години по-млада от него, но стройната й фигура и жизнеността й й придаваха почти младежки вид.

Лъскавата й черна коса, прошарена със сребристи нишки, беше късо подстригана. Около светлосините й очи имаше едва забележими бръчици като у човек, който често се усмихва. Но сега не се усмихваше, а печално се взираше през прозореца в падащия мрак.

Лорънс си я представи сияеща от щастие, усмихната и ведра и внезапно проумя истинската й същност.

Сякаш я видя да води из горите малък отряд момичета, с които споделя възхищението си от природните красоти. А по-късно, след като им е показала как да опънат палатките и да стъкнат лагерния огън, всички сядат около буйните пламъци и Бес Чандлър започва да разказва не ужасяващи истории за призраци и духове, а вълшебни приказки.

Сигурен бе, че момичетата са я обожавали и са били готови да я следват навсякъде, защото тази жена бе жизнена, весела и най-вече с добро сърце. Погледът й като че казваше: „Елате, елате всички. С голяма компания е по-весело. Ще се забавляваме от сърце и нищо лошо няма да ви се случи, обещавам!“.

Бес Чандлър беше олицетворение на жената — майка… която обаче не бе успяла да опази собственото си дете.

Когато тя се обърна и без предисловие заговори за обичта на Лукас към дъщеря й, Лорънс долови скръбта й от непоправимата загуба. Години наред бе живяла разделена от най-скъпото си същество, не можеше да върне времето назад и да започнат отново.

Лорънс си спомни какво бе казал Лукас по време на полета до Бостън — че Гейлън е изпитвала необходимост да се срещне с майка си, че нещо като магнит я е притегляло към родния й град. Знаеше какво е предизвикало могъщото притегляне.

— Да — едва чуто промълви той. — Лукас много обича Гейлън. Ти също, нали?

— Разбира се — прошепна Бес. — Разбира се. Но тя не го знае.

— Мисля, че грешиш. След операцията е възнамерявала да се върне в родния си град и да се срещне с теб.

Топлите сини очи се разшириха от изненада, в погледа й проблесна надежда.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Казвам самата истина. Независимо от злополучната история с Марк дъщеря ти не е забравила колко щастливи сте били заедно.

Бес беше зашеметена от новината, но надеждата в погледа й не помръкна. Както Дороти, героинята на Франк Баум, която също бе от Канзас, тя разбра, че е срещнала истински вълшебник.

— Нима знаеш за Марк?

— Гейлън е разказала на Лукас за случилото се, а той го сподели с мен.

Очите й помръкнаха, искриците на надеждата угаснаха, гласът й прегракна от вълнение:

— Знаеш ли дали Марк… й е сторил нещо? Преди нощта, когато ги заварих заедно…

— Не — прекъсна я Лорънс. — Дотогава изобщо не я бил докосвал. Често отивал в стаята й, оглеждал я, подигравал й се заради уж неугледната външност, но и с пръст не я е пипнал.

— Слава богу! — облекчено възкликна тя, сетне в гласа й се прокраднаха горчиви нотки. Явно чувстваше вина заради случилото се. — Било е… ужасно! Само като си помисля, че допуснах този човек в дома си… в дома на Гейлън… не намирам оправдание на постъпката си.