Лора Лей - Душата на звяра

— Аманда.

Тя спря, когато осъзна, че един малък, удобен автомобил е спрял до нея. Погледна нагоре и срещна загрижения поглед на Меринъс.

— Киова се обади до къщата долу. Искаш ли да те откарам?

— Той се е обадил? — Объркването я изпълни, но тя знаеше колко лесно става така, когато желанието достигне такава висока точка.

— Хайде, Аманда, качвай се. Ще те отведа обратно при Киова, ако искаш — гласът на Меринъс беше мрачен и тих.

Аманда се насили да се качи в автомобила.

— Не — Тя поклати глава, опитвайки се да мисли, за да довърши онова, което бе започнала. — Тестовете. Трябва да направим онези тестове.

— Сигурна ли си? Аманда, не се налага да го правиш.

Но трябваше. Това бе нейният живот. Може би животът на децата й. Трябваше да го направи.

— Да. Да, сигурна съм — прошепна младата жена, вдигайки очи отново към Меринъс. — Заради мен и заради Киова трябва да го направя.

… — Пожелавам ти сънища, които да успокояват душата ти, сънища, които да нашепват тайни неизказани. Пожелавам ти сънища, които да те поддържат жив, сънища, така вълнуващи и светли, че да не можеш да ги пребориш. Пожелавам ти, детенце мое, сън, блестящ като изгрева и топъл като нежните му слънчеви лъчи. Но най-много от всичко, искам за теб множество спокойни дни.

— Заспивай сега, тук в мен, в този миг, преди нашата раздяла. И знай, че изпращам с теб духовете на орела, вълка и койота. Да те пазят от злини. Да те издигнат в прегръдките си. Защото, мое малко, скъпоценно дете, аз няма да ти донеса нищо друго, освен злина… — Гласът от минали сънища, глас на млада жена, дребна и тъжна, с тъмни очи, изпълнени със страдание.

— Те са те вкарали насила в нея… — Омразата на дядо му.

— Открихме докладите, Киова… — Думи на Даш, денят след пристигането на Киова в Имението на породите с Аманда. — Джина Мария Беър, дъщеря на Джоузеф Мълиган. Отвлечена, държана една седмица, изкуствено осеменена, преди да бъде изнасилена от охраната. Койотска порода. Тестът показва, че няма бременност при освобождаването, но по-късните бележки споменават подозрението, че може да е била, след като после са научили за по-дългия живот на койотските сперматозоиди. Подозират също така, че Койотът, който я е изнасилил, може да е предизвикал втора овулация, като се е чифтосал с нея. Той се е самоубил един месец след смъртта й.

— Те са я отворили и са те напъхали вътре в нея, а след това не им е пукало какво ще се случи с нея… — Гласът на дядо му бе жесток и изпълнен с омраза. — Тя страда до деня, в който умря, ти бездушно малко копеле…

— Сънувай ме, Киова… Спомняй си за мен… — Този мек глас беше ли на неговата майка? Той го бе преследвал в продължение на години, бе прониквал в сънищата му, когато животът беше най-мрачен. Когато едно дете се бореше да приеме срама и ужаса от това, което съществуването му бе донесло на неговата непозната майка.

Киова се загледа в Ловеца на сънища. Не бе в състояние да се раздели с него през годините. Когато се похабеше, внимателно го поправяше, поддържаше дървото намазано с масло и гъвкаво, и подменяше перата, когато остарееха и станеха крехки. Защо?

Образът на неговата майка-мечта, както някога мислеше за нея, премина през съзнанието му отново. Дали пазачът, който я бе изнасилил, бе узнал какво е направил? Дали майка му по някакъв начин бе вярвала, че детето й е в безопасност, скрито далеч от нея, в ръцете на дядото, за когото смяташе, че ще се грижи за него?

Киова въздъхна уморено и се измъкна от леглото, от спомените и от уханието на жената, която сега го измъчваше. Как би могъл да знае, че любовта може да причинява това? Че може да разкъса парче по парче душата и да разбие на малки частици едно сърце, което той бе пазил толкова години, че чак не искаше да ги брои.

„Проклятие на природата“, така Котките наричаха разгонването. Но беше ли проклятие? Или беше начинът на природата да гарантира живота, да свърже две души, с цел да се съберат? Едната половина на другата. Но кой беше той дори да си мисли за нещо толкова невероятно, като да е открил сродната душа за себе си?

Киова излезе от къщата и се закова, когато застана пред малката Каси Синклер, която стоеше точно пред вратата.

Тя се огледа около него, синьо-сивите й очи бяха сериозни и любопитни.

— Аманда е долу в главната къща, Каси — каза той тихо и се намръщи, докато тя продължаваше да гледа зад него.

Най-сетне момиченцето насочи погледа си към високия мъж и приличните на елф очи изглеждаха прекалено кротки, прекалено тъжни.