Лора Лей - Душата на звяра

Аманда видя как изражението на Киова се промени. Страстта намаля. Не изчезна напълно, просто отслабна, когато студена, сурова ярост втвърди лицето му.

— Стой долу.

Киова я избута по-близо до резервната гума, измъкна се изпод завивката и вдигна едно смъртоносно черно оръжие от пода на автомобила, когато задния прозорец започна да се спуска.

Мускулите на гърба му потрепваха. Слабото му, стегнато тяло бе напрегнато и готово за действие. Вагината й се сви и страхът от смъртта бе нищо, в сравнение със страха никога да не чука този мъж отново.

— Колко са? — изкрещя той и очите на Аманда се насочиха към прозореца до нея.

— Само един. На двадесет минути от имението сме. Всеки миг ще излети техен хеликоптер, но проклет да съм, ако позволя някой куршум да удари джипа ми. Обстрелват колата на Тайбър зад нас. Още не знаят в коя сме ние.

— Обаче знаят къде да ни търсят — отсече Киова.

— Да. Това е гадно — съгласи се Саймън. — Приготви се, идва отново.

— Остани долу през цялото време, Аманда — озъби се Породата, когато тя започна да се надига. — Легни и се покрий, да го вземат дяволите!

Гласът му беше толкова суров, толкова яростен, че младата жена дръпна завивката над главата си и се сгуши в ъгъла на автомобила.

— Ето и Кейн идва — изкрещя Саймън. — Да видим дали той ще може да ги примами далеч.

Силното бръмчене на хеликоптера и звукът от високата скорост на джипа изпълваха ушите на Аманда. Яростни ругатни и стрелба експлодираха в нощта.

— Шибана работа!

Звукът от гласа на Киова накара Аманда да надникне изпод завивката. Сърцето й се качи в гърлото, когато го видя да провира високото си тяло през прозореца, подпря бедрата си на рамката и започна да отвръща на огъня.

— По дяволите, Киова… — Саймън ругаеше, а Стефани се присъедини към Койота.

Аманда подскочи, очите й бяха разширени, докато погледът й се стрелкаше във всички посоки.

Зад тях имаше два автомобила — един от едната им страна и два пред тях, и за няколко секунди от прозорците на автомобилите се показаха още мъже, които започнаха да стрелят по хеликоптера, кръжащ над тях.

Бели пламъци от светлина експлодираха от летателния апарат, изстрелите се изсипваха около тях, докато той не се наклони на една страна.

— Мамка му! Мамка му! — закрещя отново Саймън. — Танер идва с хеликоптер на Породите, деца. Сега ще стане лошо.

Още един хеликоптер прелетя като камикадзе с висока скорост. Премина ниско над автомобилите, преди да се наклони и да завие, за да догони другия. Аманда не можеше да види проклетото нещо, накъдето и да погледнеше, можеше само да го чуе.

Звукът на картечен огън и въздушни снаряди изпълниха нощта, преди една експлозия да освети тъмното небе. Киова нададе боен вик, който би накарал всеки апах от уестърните да се гордее.

— Това момче не притежава дори част от финеса, с който Господ е дарил повечето самоубийци — изръмжа Саймън, когато хеликоптерът се наклони ниско и се залюля от едната на другата страна. — Знаеш ли, сигурен съм, че шибаната преса ще разбере за това? Калън ще срита проклетите ни задници.

Аманда нямаше време да мисли или да задава каквито и да било въпроси, защото Киова се върна обратно в джипа, дръпна я към себе си и завладя устните й с целувка, която открадна разума й.

— Мамка му! — гласът на Саймън беше последното, което Аманда чу.

Киова тласна подутия си език дълбоко в устата й, изви го около нейния, когато тя сключи устни върху него безпомощно. Мед и подправки. Мъжка топлина и желание.

Той се разля в устата й, ръцете й сграбчиха главата му, пръстите й се заплетоха в косата му, когато Киова простена в устата й. Адреналинът, страстта и страхът се комбинираха и атакуваха сетивата й, карайки възбудата, която чувстваше, да се увеличи многократно.

И вече нямаше страх, нямаше тревога, когато отпиваше от страстта на целувката му. Устните и езиците им се сливаха, накъсани стонове отекваха в изолираната пелена, която желанието бе изплело около тях. Нищо друго не съществуваше. Времето спря да тече. Съществуваше само Киова.

Киова беше бесен, възбуден и в настроение да убива. За съжаление проклетите копелета, които го разяриха, нямаха смелостта да се изправят пред него. Така че оставаха само приятелите му. Разбира се, нямаше как да убие някой приятел, но би могъл да срита задника на този, който първоначално го бе забъркал в тази каша, помисли си той, когато джипът спря рязко вътре в имението на Котешките породи, точно до Даш Синклер.