Лора Лей - Да обичаш Порода

Хармъни трепна, когато вратата от страната на шофьора се отвори и Ланс се качи. Можеше да го подуши, опияняваща смесица от нощта и сезоните, сливащи се с неговото ухание.

— Готова ли си? — Гласът му бе тъмен, подрезгавял от сексуалната възбуда на първичен мъжкар, готов да предяви претенциите си над една женска.

Младата жена вдигна глава и пое дълбоко дъх, когато погледът й срещна неговия.

— Готова съм — прошепна тя.

Беше повече от готова. Тялото й вече крещеше за него. Сетивата й бяха замаяни, съзнанието й бе дезориентирано. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за неговото докосване, за това как го поглъща, как засища глада, бушуващ в нея.

През целият си живот не бе изпитвала потребност да бъде с някой мъж, но сега внезапно чувстваше отчаяна нужда да го почувства върху себе си.

Ланс запали автомобила и излезе от паркинга, докато Хармъни следеше с периферното си зрение малкото странично огледало до нейната врата. Не виждаше някой да ги следи, но тила й настръхна от усещането.

За съжаление, инстинктът й за оцеляване бе потиснат в мига, в който ръката на Ланс се отмести от скоростния лост и вдигна нейната от скута й.

— Ръцете ти са толкова нежни. — Гласът му бе малко несигурен, страстта му нарастваше. Положи дланта й върху скоростния лост и я покри със своята, докато шофираше.

— Благодаря. — Хармъни се бе научила как да флиртува за една година след бягството й от лабораториите. Знаеше игрите на думи, както и остроумните забележки, които да държат мъжете настрана. Но нищо от това не й дойде на ума в момента.

Всичко, което усещаше, бе пулса, ударите на сърцето си, твърдостта на зърната й, набъбналата пъпка на клитора и гладната си вагина. Беше толкова влажна, че усещаше как соковете й напояват копринените прашки и потриването на подутите гънки на женствеността й по мекият плат на панталоните, които носеше.

Палецът на мъжът погали нейният, леко загрубялата плът възбуди чувствителните й нервни окончания. Хармъни пое дъх с усилие.

— За първи път ли идваш в Броукен Бът? — прозвуча тихо гласът му в тясното пространство.

Хармъни се размърда на седалката, преглътна тежко и се намръщи на странния сладък вкус, който изпълни устата й.

Искаше неговият вкус. Богатата земна есенция на вятър и земя по езика си.

— Да. — Тя пое дълбоко дъх и затвори очи за кратко, за да запази самоконтрола си.

Никога не бе била толкова близо до ръба. Не се чувстваше на себе си, и това бе дяволски страшно. Никога не бе губила контрол. Обработваше информацията бързо и взимаше решенията си само на базата на желязна логика.

Този глад беше нетипичен за нея, нямаше никакъв смисъл. Напълно нелогичната, забиваща нокти нужда, хвърляше ума и тялото й в хаос.

Хармъни никога не бе обръщала внимание на положението си на жена… до сега. Сега усещаше омаломощаващата възбуда, пулсирането на меката плът между бедрата си, желание да отстъпи, да бъде притежавана.

— Била ли си тук дълго време? — Палецът му описваше кръгове по страничната част на ръката й, галеше и масажираше, когато Хармъни се обърна бавно към него.

Просто имаше нужда от още едно вкусване. Дишането й бе учестено, затруднено. Ланс пусна мигача и зави от главния път към една чакълеста алея. Алеята се простираше пред тях, сякаш безкрайна, а опустошителното желание, изпълващо сетивата й, не намираше облекчение.

— Не много дълго — прошепна в отговор, погледът й се съсредоточи върху устните му. — Целуни ме отново, Ланс.

Гримасата, която направи той, беше измъчена, болезнена.

— Ако те целуна пак, няма да успея да стигна до къщата, преди да те положа под мен.

— Не ми пука. — Наистина не й пукаше. Всичко, което имаше значение, бе тази целувка, докосването му.

Ръката му стисна нейната за миг, преди да вдигне пръстите й и да ги положи обратно в скута й.

— Почти стигнахме къщата. — Гласът му бе напрегнат, както се чувстваше и тя. — Само още минута-две, скъпа.

Ланс се размърда на седалката, очевидно надявайки се да облекчи натиска на дънките по ерекцията си. Хармъни можеше да подуши глада му, обвиващ се около нея.

Тя затвори очи, борейки се да се сдържи, само още няколко минути. Замаяните й сетива изискваха; тази странна непозната възбуда бе толкова настойчива, че всеки сантиметър от плътта й я болеше за докосването му.

Беше в пламъци. Чувстваше се така, сякаш е в треска и изгаря; толкова чувствена, че въздуха в джипа изглеждаше прекалено тежък за дишане.