Лора Лей - Целувка за Коледа

Докато Джесика се движеше из стаята, вратата изскърца и се отвори, което я накара да се обърне на пети и да погледне изненадано към Хоук.

Гъстата черна коса падна на челото му въпреки опитите му да я отметне назад с пръсти. Златистокафявите му очи — нито кехлибарени, нито жълти — се взряха в нея мрачно и напрегнато, а дивите черти на лицето му, подчертани от еднодневната брада, правеха изражението му сурово.

Тесните дънки прилепваха към мощните му бедра и подчертаваха тесния ханш и стегнатия корем. Дънковата риза беше разкопчана на гърдите и не успяваше да скрие мускулестата плът.

Беше толкова красив, че дъхът й секна. Но това беше нормално за една Порода. Всички те изглеждаха невероятно добре по един груб и съблазнителен начин. Бяха създадени за сила, издръжливост и убийство. Както и да доставят удоволствие на сетивата на онези, които са създадени за тях.

Както и на тези, които ги видеха. Хоук беше образец на суровия и жилав мъжкар. Погледът му беше мрачен, изражението сурово, а тялото мускулесто и добре оформено. Беше оживялата фантазия на всяка жена.

Той беше мъжът, за когото Джес бе мечтала, за когото бе страдала и от когото най-накрая се бе отказала.

— Имах причини да стоя далеч от теб.

Джесика беше освободена от подземната клетка от почти три месеца, а това беше първият път, когато повдигаха темата. Тя не смееше да го споменава. Не искаше да го обсъжда, не искаше да се изправя пред емоциите, които знаеше, че ще я залеят.

— Ти взе правилното решение. — Младата жена се взря в него, отказвайки да отстъпи, отказвайки да му позволи да узнае колко я е наранило това.

От всички Породи, които познаваше, точно той би трябвало да знае, че никога не би ги предала доброволно.

— Това беше най-правилното решение. — Хоук кимна кратко и небрежно, пронизвайки душата й.

— Тогава защо повдигаш отново въпроса? — А тя защо просто не прекратеше темата? Защо го спомена, когато наистина нямаше значение вече?

— Играем тази игра, откакто беше освободена — заяви Хоук с тих, макар и мрачен глас, с някакво скрито чувство, което Джес не бе сигурна, че иска да назове.

— И каква игра е това? Онази, в която аз не искам да бъда тук? Или онази, в която ти настояваш да остана? Давай, прави каквото ще правиш, Хоук, и ме остави на мира. И докато сме на тази тема, дръж бавачките си вкъщи, ако нямаш нищо против.

— Ако имаше бавачка днес, нямаше да станеш мишена на един непознат убиец. — В гласа му имаше острота, скрит гняв, който тлееше и в самата нея.

— Оцелях. — Джес сви рамене, макар ужасът от мисълта за онова, което едва не се беше случило, да не можеше да бъде забравен толкова лесно, колкото би искала.

— Оцеля? — Изумлението личеше ясно по лицето му — очите му блестяха, изражението му беше наситено от емоцията. — Мамка му, Джес, едва не те убиха.

— Едва не се брои. Сега би ли си тръгнал? Искам да се изкъпя.

Младата жена му обърна гръб, опитвайки се да изглежда равнодушна, незаинтересована. Тя искаше да живее, но през изминалата година беше научила, че правилата на живота й са се променили. Сега, ако някой просто й кажеше какви са новите правила, тогава можеше и да получи шанс за живот.

Смайването на Хоук бавно се разсея от изражението му, но онова, което го замени, изпрати вълна от слабост по цялото й тяло. Един поглед не би трябвало да има силата да накара коленете на една жена да омекнат и да я залее възбуда. Не би трябвало да е толкова смел, толкова горещ, че Джесика да усети как слабините й пламват, подуват се и се овлажняват.

А на един мъж не му трябваха сетива, за да го разбере. Тя видя как ноздрите на Хоук се пламнаха, а очите му потъмняха, когато разпозна уханието на възбудата й. Не беше честно, защото тя не можеше да усети неговите емоции и възбуда.

Джес погледна неволно към предната част на дънките му и преглътна тежко при вида на издутината, която преди я нямаше. Доказателството за възбудата му притискаше плата и изпълваше главата й с еротични образи.

Младата жена трябваше да се насили да погледне отново лицето му, само за да види натежалите му клепачи и глада в очите му, които я увериха, че той знае какво точно е привлякло вниманието й.

— Водим загубена битка — каза Хоук, гласът му беше по-мрачен, по-дълбок. — Ще се случи, Джес, и тогава няма връщане назад. Знаеш го.

Да, знаеше го. Знаеше много добре какво е разгонването и какво ще причини на нея, както и на него. Знаеше също, че случи ли се веднъж, ще бъде обвързана с него завинаги.