Сара Шепард - Издирва се

Координаторът огледа поканите и се ухили.

— Ау, колко мило. Някой знае как да използва фотошоп!

Хана примигна.

— Какво?

Той й върна поканите.

— Скъпа, за да влезеш в тази палатка ти трябва черен ключ с логото на DVF. Те бяха разпратени на сто души преди един месец. Тези нескопосни фалшификати няма да ти свършат работа.

Хана се почувства така, сякаш мъжът я беше ритнал в стомаха със сребристата си обувка.

— Мама ми ги изпрати! — извика тя. — Истински са!

Мъжът се врътна настрани.

— Значи мама ще трябва да дава обяснения. — Той размаха ръце, като да пъдеше гълъби. — Връщайте се в детската градина, момиченца.

Сградите около Брайънт парк сякаш се скупчиха. Челото на Хана се ороси с пот. Снимачният екип оглеждаше Хана, а някой прошепна „ малка сладка лъжкиня “. Две слаби момичета пишеха трескаво нещо на джобните си компютри. Сигурно след минутки цялата тази сценка щеше да се появи във всички модни блогове и в Туитър.

Наоми дръпна Хана настрани и я притисна към едно разкривено дърво.

— Какво става тук, Хана?

— Нарочно го е направила! — изсъска злобно Райли зад гърба й. — Права беше, Наоми. Такива като нея не могат да получат билети за такива неща.

— Не знаех! — възрази Хана, а токчетата й хлътнаха в калта около дървото. — Ще се обадя на мама. Тя ще разреши проблема.

— Няма какво да се разрешава — сопна й се Кейт, приближавайки лицето си на няколко инча от Ханиното. Дъхът й миришеше на застояли кракери. — Ние ти дадохме шанс, а ти го проигра.

Кортни скръсти ръце, но не каза нищо.

— Никога повече няма да бъдеш популярна в „Роузууд дей“ — заплаши я Наоми. Тя извади своето блекбъри от чантата си и хвана Райли за ръката. — Да вървим в „Уейвърли ин“. — После стрелна злобно Хана с поглед. — Да не си посмяла да тръгнеш след нас.

Четирите момичета се изгубиха в тълпата. Хана се обърна и се загледа в близкия контейнер за отпадъци, който беше пълен с пластмасови чаши за шампанско. Край нея минаха две момичета с дълги, блестящи коси, като всяко държеше по един черен ключ с щампата на DVF.

— С такова нетърпение чакам това ревю — изписука едната от тях. Носеше същата рокля като Хана, само че номер нула, а не четири. Кучка.

Тя извади телефона си и набра номера на майка си в Сингапур, без да се интересува, че разговорът може да й струва трилиони долари. Телефонът иззвъня шест пъти, преди майка й да вдигне.

— Не мога да повярвам! — проплака Хана. — Ти ми съсипа живота!

— Хана ? — обади се госпожа Мерин, гласът й прозвуча тихо и отдалечено. — Какво става?

— Защо си ми изпратила фалшиви билети за ревюто? — Хана ритна едно камъче, подплашвайки насъбралите се наблизо гълъби. — Не стига, че ме заряза с татко, който ме мрази, и Кейт, която ми съсипва живота, ами и това! Трябваше ли да ме излагаш пред всички?

— Какви билети? — попита госпожа Мерин.

Хана стисна зъби.

— Билети за ревюто на Диана фон Фюрстенберг в Брайънт парк! Които ми изпрати по имейла онзи ден. Или си толкова погълната от работата си, че вече си го забравила?

— Никакви билети не съм ти пращала — рече майка й с внезапно загрижен глас. — Сигурна ли си, че имейлът е бил от мен?

Няколко лампи в отсрещния небостъргач светнаха едновременно. Безформена група пешеходци тръгна да пресичат Четирийсет и втора улица. Хана усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Щом майка й не беше изпратила тези покани, то кой го беше направил?

— Хана? — попита госпожа Мерин след кратка пауза. — Скъпа, добре ли си? Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?

— Не — отвърна бързо Хана и прекъсна разговора. След това тръгна бавно към библиотеката и седна под единия каменен лъв. Отстрани имаше будка за вестници и списания, най-отпред се виждаше днешният брой на „Ню Йорк поуст“. От първата страница в Хана се взираха безумните очи на Били Форд, лицето му беше изненадващо спокойно, дългата му руса коса беше залепнала за жълтеникавото му чело. „Форд не го е направил“, гласеше заглавието.

Духна хладен вятър и събори най-горния вестник. Той полетя над тротоара и се спря до чифт познати кафяви боти. Погледът на Хана тръгна нагоре от ботите до сърцевидното лице, обрамчено с руса коса.

— О! — извика изненадано тя.

— Здрасти — каза Кортни с усмивка.

Хана наведе глава.

— Какво искаш?

Кортни седна до нея.

— Добре ли си?

Хана не отговори нищо.

— Ще им мине.

— Не, няма. Аз се провалих — проплака Хана, докато край тях преминаваше един от автобусите, изпълняващи туристически обиколки на Ню Йорк. Тя внезапно изпита глад за кракери. — Вече официално съм смотанячка.