Сара Шепард - Издирва се

Мелиса мина по задънената уличка и се изгуби по пътеката през гората. Ариа упорито продължаваше да я следва изнервена. Технически тук хора все още не се допускаха — ченгетата продължаваха да издирват тялото на Иън.

Ариа си пое дълбоко дъх и се шмугна между къпините. Под краката й запукаха клони. Въздухът миришеше на пушек и разложение. Просветващите маратонки на Мелиса се изгубиха на едно възвишение. Дробовете на Ариа се изпълваха с въздух и после се изпразваха, тя се опитваше с всички сили да навакса изоставането. Беше навлязла толкова навътре в гората, че почти не виждаше светлините на къщите. Единственото нещо, което различаваше със сигурност, беше изгорелият хамбар в двора на Спенсър, който се намираше далеч зад дърветата.

Между клоните на едно високо дърво проблеснаха две очи. Нещо тупна на земята. Ариа ахна стреснато, но не спря. Продължи да се изкачва по хълма на четири крака, дишайки тежко. Но когато стигна на върха, Мелиса не се виждаше никъде. Сякаш се беше изпарила във въздуха.

— Ариа?

Ариа изпищя и се завъртя. Пред очите й изплува едно лице. Първо видя сърцевидната челюст, след това блестящите сини очи и накрая кървавочервената усмивка като на Чеширския котарак.

— К-кортни? — заекна тя.

— Не знаех, че и други идват тук — каза Кортни, прибирайки изпаднал кичур руса коса под червената си шапка.

Ариа приглади разрошената си коса. Сърцето й пулсираше в ушите.

— В-видя ли сестрата на Спенсър? Мелиса? Вървях след нея до тук.

Кортни поклати глава с объркано изражение на лицето.

— Тук сме само аз и луната.

Ариа потрепери, студеният въздух изгаряше дробовете й. Искаше да се махне оттук, веднага , но не можеше да помръдне крайниците си.

— К-какво правиш тук ?

— Просто проверявам старото свърталище — рече Кортни. Тя се облегна на разпадащата се постройка, която Ариа не беше виждала досега. Приличаше на кръгла тухлена стена, обрасла с мъх. Половината от дървената структура над нея я нямаше, дървото се трошеше и се ронеше. На близката поляна се търкаляше ръждива метална кофа. Ариа притисна ръка към устата си, запълвайки бавно липсващите части. Това беше кладенец на желанията . Същият като онзи, който Али беше нарисувала на своето късче от знамето за „Капсулата на времето“. Крайниците й се разтрепериха.

— Идвах често тук да размишлявам. — Кортни седна на каменната стена и спусна крака в кладенеца. — Това беше единственото място, което си бе изцяло мое. Затова го нарисувах на знаменцето за „Капсулата на времето“.

Ариа зяпна от изненада. Нейното знаменце?

— Моля?

Наблизо се обади бухал. Над луната премина облак с форма на длан. Кортни хвърли късче лед със замръзнал в него мъх в кладенеца. Ариа не го чу да удря дъното.

— Знам, че Джейсън ти го е дал. — Тя се обърна и погледна Ариа. — Радвам се, че е у теб.

Ариа започна да мига бързо.

— К-какво става тук, по дяволите?

Кортни вдигна отбранително ръка.

— Само недей да откачаш. — Докато говореше, от устата й излизаше пара. — Аз не съм Кортни. Аз съм Али.

Краката на Ариа омекнаха. Тя отстъпи назад и се подхлъзна на няколко мокри листа.

— Моля те, не си отивай — извика й Кортни. Луната осветяваше бялото на очите й и избелените зъби, придавайки й вид на човешки тиквен фенер. — Нека ти обясня.

Ариа не помръдна, докато Кортни — или която и да беше тя — набързо й обясни историята със сестра си, убийството и размяната.

— Хана, Спенсър и Емили вече знаят — завърши тя. — Знаех си, че на теб ще ми бъде най-трудно да ти обясня. След всичко онова с баща ти… — Тя скочи от стената и се приближи до Ариа. Колебливо постави ръка на рамото й. — Държах се ужасно с теб. Но се промених. Искам отново да бъдем приятелки, също както едно време, в шести клас. Помниш ли колко страхотно беше?

Ариа усещаше устните си като парализирани. Наистина ли пред нея стоеше Али ? Не беше невъзможно. Още от самото начало откриваше доста странни неща у Кортни — тя знаеше повече за Ариа и Роузууд, отколкото би трябвало.

Али стоеше пред нея с ококорени, умоляващи очи.

— Просто го обмисли, става ли? Опитай се да погледнеш на нещата от моя перспектива.

Ариа изпита огромното желание нещата отново да бъдат такива, каквито бяха, когато петте станаха приятелки. Известно време всичко беше прекрасно: пътуваха често до Поконос, прекарваха часове наред, гостувайки си по домовете, правеха смешни клипчета с домашната видеокамера на Ариа. За пръв път в живота си Ариа не беше странната самотница, а част от групата.