Федерико Моча - Три метра над небето

— Знаех си, никога няма да се промениш…

Задмина колата, без дори да я погледне, и продължи спокойно напред в този празничен ден. Без любопитство, без гняв. „Видя ли, Баби, не е вярно това, което си мислиш. Промених се. Нали на Коледа всички стават добри.“

Влезе вкъщи и спря насред хола. Иззад вратата се чуваше шум, някой пееше весело. Степ надникна в кухнята и видя Паоло до печката.

— Е, слава Богу! Вече си мислех, че няма да се прибереш! Готов ли си за вечеря?

— Ти какво правиш вкъщи, не трябваше ли да си у Мануела?

— Отложи се. Предпочетох да остана с теб. — Той сложи на масата огромна салата с ругета, грана и някакви светли гъби.

— Et voilà! Френска кухня!

Беше препасан с най-обикновена престилка. Оная с цветенцата висеше окачена до мивката.

— Не, сериозно, защо не си с Мануела?

— Не питай, лоша работа. Дай да говорим за друго.

— Ясно.

— Само гледай да не изядеш салатата, чу ли? Защо не наредиш масата оттатък… Покривката е там, долу.

Степ отвори чекмеджето и взе първата, която му попадна.

— Не, червената! По-чиста е, пък и нали е Коледа все пак. А… обадиха се мама и татко, искаха да те поздравят. Защо не им звъннеш?

— Опитах, беше заето. — Той се отправи към хола.

— Ами опитай пак.

Мълчание.

— Е, добре. Както искаш.

Седяха един срещу друг, малка елха блестеше на близката масичка, телевизорът беше включен без звук, по радиото неспирно вървяха коледни песни.

— Леле, Паоло, пастата е страхотна!

— Трябва й още сол.

— Според мен така е добре.

Баби също на всичко добавяше сол, понякога даже, без да опита.

— Не бързай, може да е солено! — й казваше той.

— Ти не разбираш. Просто обичам да соля!

Наистина не разбираше. Защо стана така? Как можа да отиде при друг? Представи си ги прегърнати. „Той едва ли ще я обича. Едва ли ще се забавлява с милите й капризи. Едва ли ще хареса малките й ръце, изгризаните й нокти, дебеличките й крака, скритата бенка… всъщност не чак толкова скрита. Може би ще я види, това да. Но никога няма да я заобича, поне не толкова.“

Паоло го погледна угрижено:

— Отвратителна е, нали? Ако не ти е вкусна, остави я. Второто е страхотно.

— Напротив, пастата е много хубава, честно.

— Какво има тогава?

— Не питай, лоша работа.

— По-лоша от моята?

Степ кимна. Усмихнаха се. Братски поглед в прекия смисъл на думата, за пръв път от толкова време насам.

Дълъг, решителен звън разцепи въздуха, носейки им радост и надежда. Степ изтича да отвори вратата.

— О… Здрасти, Палина. — Опита се да прикрие разочарованието си. — Ще влезеш ли?

— Не, минавам само набързо, да ти пожелая Весела Коледа. Виж какво ти нося. — Подаде му малко пакетче.

— Сега ли да го отворя?

Тя кимна. Степ го повъртя в ръцете си, докато намери правилната страна, и разгъна бързо хартията.

Беше дървена рамка, а в нея — най-хубавият подарък, който би могъл да си пожелае: той и Поло върху мотора, прегърнати. Сърцето му се сви.

— Страхотна си, благодаря ти.

— Ох, Степ, така ми липсва…

Едва тогава видя с какво е облечена. Стотици пъти беше виждал това дънково яке, стотици пъти го беше удрял по рамото — силно, приятелски.

— Може ли да те помоля за нещо?

— Каквото поискаш.

— Прегърни ме!

Той се приближи плахо до нея, разтвори ръце и я прегърна.

— По-силно! Както правеше той! Знаеш ли какво ми казваше… „Така ще останеш завинаги с мен!“ — Палина отпусна глава на рамото му и заплака. — Помня го толкова ясно, че ми иде да умра. Той те обожаваше. Казваше, че само ти го разбираш, че вие двамата сте еднакви.

Степ вдигна очи, вратата му се видя някак размазана.

— Не е вярно, Палина. Той беше много по-добър от мен.

— Така си е. — Тя подсмръкна и се отдръпна. — Аз… ще си ходя.

— Да те изпратя ли?

— Няма нужда, долу ме чака Дема.

— Поздрави го от мен.

— Весела Коледа, Степ!

— Весела Коледа!

В асансьора Палина извади от джоба на якето си пакет Camel light. Запали последната цигара, обърнатата, но я изпуши без капка надежда. Знаеше, че единственото й желание вече няма как да се сбъдне.

Степ отиде в стаята си и сложи снимката на нощното шкафче, после се върна при Паоло. А там го очакваше още една изненада.

— Това пък какво е?

— Подарък. Нали знаеш… на Коледа хората си разменят подаръци. Понеже видях, че изгори всички онези картинки… и си помислих, че сега нямаш нищо за четене.

Степ разгъна пакетчето и го напуши смях. „Името ми е Текс“ — комиксът, който мразеше най-много.