Федерико Моча - Три метра над небето

— Извинявай Дани, на теб не ти се сърдя, да знаеш!

Нахлу при гостите, сграбчи Баби за ръката и я завлече навън — въпреки крясъците на Рафаела и въпреки опита на „добрата партия“ да го спре.

— Колко е сложно всичко! — ридаеше тя върху гърдите му малко преди да заспи. — Да можеше да заминем някъде далеч, само двамата! На някое спокойно място, извън времето…

Той се усмихна.

— Знам къде ще отидем. Там никой няма да ни досажда.

— Къде? — Очите й бяха пълни с надежда.

— Където живеят влюбените. Три метра над небето.

Но на другия ден тя се прибра у дома.

Записа се в университета, специалност „Икономика и търговия“. Следобед беше заета и все по-рядко се виждаха. Веднъж отидоха при Джовани, поседяха на бара, но се появиха някакви мутри, нахвърлиха се върху Степ, започнаха да го удрят — ту единият, ту другият. Баби се разкрещя. Накрая ония избягаха, а той остана да лежи на земята.

Помогна му да се изправи, кръвта му изцапа тениската й Fruit. По пътя към къщи й пробута някаква история отпреди много време, уж тогава още не я познавал… Тя му повярва — или може би й се искаше да му повярва.

Като я видя обляна в кръв, майка й щеше да припадне.

— Какво е станало? Боли ли те? Баби, кажи ми какво се е случило! Пак ли заради оня престъпник?

Тя се затвори в стаята си и остана дълго сама, изтегната на леглото. Вече знаеше, че не може да продължава така. Нещо трябваше да се промени.

Няколко дни по-късно се видяха отново. Степ беше с разцепена вежда, зашита с няколко шева.

— Това от какво ти е?

— Ами… прибирах се вкъщи и за да не събудя Паоло, не светнах лампата в коридора. Блъснах се в един ръб. Ако знаеш колко ме заболя… Ужас!

Истината разбра от Палина. Отишли в квартал Таленти, в „Чичото от Америка“. Всички били въоръжени с вериги, а Степ — най-отпред. Спретнали си огромно меле, същинска вендета. Чак във вестника пишело.

Извади няколко стари тетрадки и ги хвърли на мокета.

— Какво ще правим довечера? Да отидем да гледаме гонката! Хайде де, всички други отиват!

— Аз там няма да стъпя повече! Ами ако пак ме види оная, откачената? И освен това довечера сме на гости. Ако искаш, ела.

Степ се появи издокаран със синьо сако. През цялото време седя на дивана, насилваше се да изглежда весел, но не му се удаваше. Мразеше тези хора. Вместо сега да е в „Оранжерията“, да кара със сто и четирийсет километра в час и всички момичета да викат за него… Срещна погледа на Баби и й се усмихна виновно. Беше ядосана, сякаш четеше мислите му.

Протегна се да вземе най-горната книга. Помнеше всичко, сякаш се случваше в този момент. Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше; вратата се отвори и там беше Палина — бледа, разстроена, ридаеща неудържимо. Кошмарна нощ.

Баби започна да събира книгите, нахвърляни по земята. Взе няколко и ги сложи на масата, но когато се наведе отново, видя… житен клас, избелял като отминалото време. Беше го сложила между страниците на тефтера си — спомен от първото бягство. Тогава вярваше, че в живота й никога няма да има друг.

Сухото стръкче се разпадна между пръстите й като неизпълнено обещание.

Степ погледна кафеварката на котлона и засили пламъка. Наблизо имаше пепел, а под нея — оцеляло парченце хартия. Любимите му рисунки от комиксите на Андреа Пациенца. Оригинали, откраднати от редакцията на новия вестник Zut. В онази нощ просто счупи прозореца с лакът и влезе, взе картинките с митичния Paz и хукна към вратата, но някой го сграбчи за рамото. „Стой!“ — Степ го блъсна, събори го и му заби един юмрук в носа, но получи ответен удар и — о, изненада! — оказа се, че е жена… Някоя си Алесандра. Работела там до късно, до колкото издържи. Е, тази вечер издържа по-малко от обикновено, но не по своя вина. Степ задигна и една рисунка, която трябваше да излезе през седмицата, а после изчезна доволен.

Скоро след това Андреа умря. Беше юни. Публикуваха негова снимка заедно с цялата редколегия, там беше и въпросната Алесандра. Явно са се снимали скоро след кражбата, защото тя носеше големи черни очила.

Огледа хартийката. Май беше от лицето на Дзанарди? Все тая. Изгори ги всичките онази вечер, след телефонното обаждане.

— Какво правиш? — разкрещя се брат му. — Да не си откачил?! Виж, че подпали отдушника! После кой ще го плаща това? Я се махай, тия простотии ще си ги правиш навън!

Тогава му причерня. Блъсна Паоло в стената и го хвана за гърлото, за малко да го удуши. Счупи му очилата. После се успокои и го пусна. Брат му излезе, без да каже и дума, а Степ се почувства още по-зле. Остана сам с пепелта и го болеше както никога досега. В ума му зазвуча една от песните на Батисти: Prendere a pugni un noto solo perché è stato un po’ scortese, sapendo ehe quel ehe brucia non son le offese 21 21 „Да заудряш някого с юмруци само защото не е бил достатъчно любезен, макар да знаеш, че не обидите те изгарят…“ — Б.пр. .