Федерико Моча - Три метра над небето

Степ се плъзна внимателно върху нея. Погледна я — не беше уплашена. Усмихна й се, прокара ръка през косата й. В този миг от малкото радио зазвуча невинно Through the barricades, но никой от двамата не го чу. Не знаеха, че това ще стане „тяхната песен“.

Тя затвори очи и сякаш спря да диша, неочаквано обзета от силно вълнение, от тази любовна болка, от това вълшебно усещане — да стане негова завинаги. Вдигна очи към небето, въздъхна, вкопчи се в раменете му, а след това се отпусна. Отвори очи. Той беше тук, над нея, с меката си усмивка, но самата Баби вече я нямаше. Онова момиче с уплашени сини очи, пълно със скрупули и съмнения, беше изчезнало. Спомни си колко я удивляваше историята на пеперудите. Какавидата, после малкото червейче, което се покрива с хиляди цветове… И тогава се видя отново — беше малка нежна пеперуда, току-що излюпена в прегръдките на Степ. Усмихна му се и го целуна по нов начин, страстно. Първата й целувка на млада жена.

Лежаха сред чаршафите, той галеше косата й, а тя го притискаше към себе си с глава, отпусната на гърдите му. После се надигна и го погледна усмихната.

— Хич не ме бива, а?

— Беше страхотна!

— Не бях. Просто не знам как се прави. Трябва да ме научиш.

— Съвършена си. Ела тук!

Станаха от леглото и той я поведе към другата стая. Сред цветята, щамповани на чаршафите, се открояваше едно малко, току-що разцъфнало цвете, по-невинно и чисто от всички.

Малко след това лежаха във ваната. Пиеха шампанско и бърбореха весело. Отново се любиха, този път — с повече страст. Сега й се стори още по-хубаво, лесно движеше крилата си, не се страхуваше да лети.

Загърнаха се в халатите, окачени на вратата, и излязоха на малкия частен плаж. Забавляваха се, като измисляха шантави имена по инициалите, избродирани на реверите.

Плуваха в хладната солена вода, следвайки лунната ивица. От време на време се прегръщаха, пръскаха се, отдалечаваха се, за да се слеят отново и да вкусят устните си с дъх на морско шампанско. По-късно, увити в хавлиите на Амарилдо и Зигфрида, гледаха замечтано звездите, луната, спокойното нощно море.

— Тук е толкова е хубаво! — въздишаше Баби. — Никога не съм била по-щастлива. А ти?

— Аз ли? — Степ я прегърна силно. — Аз още повече!

— Все едно си докоснал небето с ръка?

— Много повече.

— Колко повече?

— Най-малко три метра над небето!

На следващия ден Баби се приготви за училище, както обикновено. Докато стоеше под душа и последните солени следи изчезваха от косата й, мислеше развълнувано за предишната вечер. Закуси, каза „довиждане“ на майка си и се качи в колата заедно с Дани. Клаудио спря на светофара под моста на булевард „Франча“. Беше още сънена, но изведнъж го видя.

Не вярваше на очите си. Високо горе, над другите, върху бялата колона на моста, изпъкваше един съвсем пресен надпис. Сърцето й подскочи. За миг й се стори, че всички ще го прочетат: „Аз и ти, три метра над небето!“

24 декември

Лежеше буден. Всъщност изобщо не беше заспивал. Радиото свиреше до него, настроено на Dimensione Rock. Болеше го главата и очите му пареха. От кухнята прииждаха странни шумове, брат му закусваше. Погледна часовника — девет часа. Къде ще ходи Паоло по това време? Някои хора все имат работа, дори в празнични дни.

Вратата се тръшна и Степ изпита чувство на облекчение. Искаше да е сам. Е, той и без това беше сам… От тази мисъл се почувства още по-зле. Не беше гладен, не му се спеше. Остана в леглото, без да помръдва.

Не знаеше колко време е минало. А тази стая помнеше и щастливи дни… Колко пъти се е будил сутрин и е намирал обиците на Баби върху нощното шкафче, колко пъти са лежали двамата тук, влюбени и изпълнени с желание… Усмихна се. Сети се за студените й крака, за малките ледени пръстчета, които тя опираше в неговите. Сети се за светлите следи по кожата й, от току-що сваления бански. Спомни си как тя влизаше в банята и се смееше зад затворената врата, а после тичаше засрамена към леглото и се хвърляше върху него, ухаеща на любов. Къде отиде всичко това? Сърцето му се сви от болка, защото знаеше отговора.

В празнични дни човек си подрежда нещата и се чувства или още по-весел, или още по-тъжен.

— Дани, искаш ли го това? Ако не, ще го хвърля.

Даниела погледна синьото сако в ръцете на сестра си.

— Остави го, аз ще го облека.

— Ама то е цялото разпрано!

— Ще дам да го оправят.

— Както искаш. — Баби го остави на леглото и излезе от стаята.

Колко пъти се бяха карали за това сако… Тя наистина се беше променила.