Федерико Моча - Три метра над небето

Дойде майка им:

— Браво! Доста неща си заделила.

— Да, това тук всичкото е за боклука. И Дани не го иска.

— Добре тогава, ще ги опаковам и ще ги оставя за бедните. Искаш ли да излезем по-късно?

— Не знам. — Баби се изчерви.

— Както решиш. — Рафаела се усмихна и я остави сама.

Странно, напоследък се разбираха много добре, а допреди шест месеца постоянно се караха. Спомни си последното дело, Баби тъкмо беше излязла от съдебната зала и майка й я настигна в коридора:

— Защо не каза какво точно е станало? Защо не каза, че тоя престъпник е ударил Акадо без никакъв повод?

— Степ не е виновен. Даваш ли си сметка през какво е преминал той? Даваш ли си сметка какво е изпитвал в този момент? Вие знаете само да съдите хората! Планирате живота на децата си както ви е удобно и дори не ви пука какво мислим ние! Това да не ви е игра на карти! Не се ли питате защо някой е станал побойник или наркоман? Ама какво ви засяга, нали не е вашето дете! Е, този път те засяга, мамо! Този път дъщеря ти ходи с момче, което не мисли само как да си купи GTI 16 и Daytona, или как да прекара ваканцията в Сардиния! Вярно, сбил се е, но може би той е такъв, защото това е единственият начин, по който може да реагира!

— Що за глупости говориш, не те ли е срам! Изложи ни тук пред всички! Лъжкиня!

— Не ме интересува какво мислят за мен твоите приятели, мамо! Какво са постигнали те? Пари и само пари! Не говорят с децата си, не знаят какво ги измъчва. Изобщо не ви пука за нас!

Рафаела замахна и й удари шамар. Лицето на Баби се разтегна в усмивка.

— Е, сега съвестта ти е спокойна, нали? Сега спокойно можеш да се върнеш при своите приятелки и да поиграете карти. Дъщеря ти получи урок, разбра кое е правилно и кое не. Колко си смешна! Пращаш ме на литургия всяка неделя, а противоречиш на Евангелието! Трябва да си измислите ваши църкви и ваше Евангелие, където са праведни само онези, които са от добро потекло и имат хубав тен! Палячовци, това сте вие!

Колко време мина оттогава… Много неща се промениха. Баби въздъхна и отвори второто чекмедже. „Горката мама, как съм я ядосвала! Всъщност тя е била права, в живота има много по-важни неща.“ — Не можеше да назове тези толкова важни неща, защото не искаше вече да мисли за тях.

„Много си секси тази вечер!“ — Спомените идваха един след друг, неумолими, тъжни и мъчителни, далечни. Почивните дни, бягствата, малките ресторантчета, разходките по пълнолуние, купонът за осемнайсетия й рожден ден в Анседония… Към десет вечерта гръмна рев на двигатели и всички гости излязоха на терасата — най-после нещо, за което да говорят! След тортата със свещичките и ролекса от родителите й двамата скочиха на мотора и хайде по нанадолнището, към нощното море, към аромата на разцъфтели жълтуги, далеч от презрителния поглед на Рафаела и от разочарованата усмивка на Клаудио, който толкова искаше да танцува валс с дъщеря си.

— Това е за теб! — Беше златна огърлица с тюркоази, сини като щастливите й очи. — И не съм я откраднал — добави Степ, докато я целуваше.

А нощта преди матурата? Колко се смя, докато преговаряше уроците… Всички гадаеха коя тема ще се падне. „Навършват се сто и петдесет години от смъртта на Леопарди, открили са непознато досега произведение на Манцони, със сигурност ще е за Френската революция.“ Като излязоха оценките, Баби имаше седемдесет точки! Веднага изтича при Степ.

— Значи си зряла вече! — пошегува се той. — Зряла си като праскова.

Съблече я и се любиха, а после тя подхвърли:

— Представял ли си си някога, че ти, с твоите мизерни четирийсет и две точки, ще целуваш момиче със седемдесет! Ама че си късметлия!

— Късметлия съм — съгласи се той и не каза нито дума повече.

Няколко седмици след това Баби отиде да види Джачи — въпреки неразбирателствата помежду им класната изведнъж започна да се държи добре с нея, дори прекалено добре. Едва тогава стана ясно защо: било я е страх, че повече никога няма да види своя Пепито. Баби онемя. Изслуша злобните й думи и избяга оттам, не знаеше какво да каже, не знаеше и каква щеше да е истинската й оценка — онази, която си беше заслужила.

„Коледа е, хората трябва да са добри. Дали да не му се обадя? Колко пъти съм му прощавала, включително и за Джачи…“ — Замисли се за безбройните караници и за сладкото помирение след това, за надеждата, че всичко ще се оправи. Накрая техните й обявиха война, по цели седмици беше наказана.

Веднъж Рафаела покани гости за вечеря — все прилични хора. Дойде и синът на една нейна приятелка, много богат. „Добра партия“ — каза. После се звънна, Даниела отвори вратата, Степ я блъсна и тя си удари главата.