Федерико Моча - Три метра над небето

— Не ти трябва, знам кой открадна огърлицата.

— Кой?

И Поло каза онова, което Степ се надяваше да не чуе:

— Сицилианеца.

Този път не ставаше дума за лицеви опори. Да отиде у тях и да му поиска огърлицата беше все едно да му каже в лицето, че е крадец. Нямаше начин да мине без бой.

— Виж какво, нямам намерение да се карам с теб…

Един юмрук светкавично се стовари върху устата му. Степ отвърна с мощен ритник. После си помисли за всички онези ястия, които беше приготвил, за престилката на цветенца… Искаше му се тази вечер да е различна. Да си седи у дома, да прегръща своето момиче… Обаче не. Сицилианеца беше там, срещу него, предизвикваше го да се приближи:

— Ела ми, де! Хайде, ела ми!

Степ тръсна глава и пое дълбоко дъх.

— Мамка му!

Оня скочи отгоре му и Степ го посрещна с дясно кроше. Усети как под юмрука му носът на Сицилианеца се огъва, изпуква… забеляза болезнената му гримаса, зловещата му усмивка… и в този момент разбра колко трудно ще бъде всичко.

Баби седеше на дивана, гледаше телевизия и пиеше чай от рози. Някой позвъни на вратата.

— Кой е?

— Аз.

Степ. Косата му беше разрошена, ризата — скъсана, дясната му вежда кървеше.

— Какво е станало?

— Нищо. Намерих огърлицата. — Той разтвори длан и безценното бижу на госпожа Мариани блесна в сумрака. — Сега ще дойдеш ли на вечеря?

Върнаха огърлицата и продължиха към апартамента на Паоло, но още щом отвориха вратата, зяпнаха от изненада.

До масичката в хола седеше Мануела, а той, препасан с розова престилка на цветенца, й сервираше плодовата салата на Степ. Всичко друго беше вече изядено.

— Здрасти, аз… извинявай, но… Обадих се, никой не отговаряше и… дойдохме тук, почакахме малко… Мина десет и си казахме — явно няма да дойдат… И започнахме да ядем.

— И как беше? Хареса ли ви?

— О, много добре си се справил! — изтърси Мануела. После млъкна веднага.

— Хубаво, дай ми ключовете от голфа. Ние ще хапнем навън.

— Ама…

— Какво „ама“! Цял следобед съм готвил, а вие ометохте всичко! И имаш очи да ми викаш „ама“! Давай ключовете!

— Ох, добре. Само карай полека, чу ли!

— Между другото, купих от твоите тъпи бисквити с масло. В случай че искаш десерт.

Паоло се усмихна накриво, но умът му вече беше другаде — при сивия голф и всичко, което можеше да му се случи.

Хапнаха палачинки в една сладкарница до Пирамидата. После пиха бира и решиха да не се връщат при Паоло и Мануела — Баби не искаше. Проклинайки брат си и оная негова кифла, Степ зави към хълма Джаниколо и спря на кръстовището до градините, между десетки други коли със замъглени от ласки стъкла. Смени радиостанцията: 92.70 — само романтична музика. Обърна се към Баби, легна отгоре й и напълно забрави за Сицилианеца и синините. Ръчната спирачка му пречеше, винтът на облегалката заяждаше, но дишането му се накъса от страст. Опита се да свали седалката, само че тя беше блокирала. Тогава той опря краката си в пода и се оттласна с всичка сила. Чу се сухо изтракване, седалката падна назад, а заедно с нея — и Баби. Заливаха се от смях, без да им пука за нищо, най-малко — за Паоло и киселата му физиономия. Започнаха да се събличат, сякаш това беше някакво състезание. По едно време Баби забави движенията си, затвори очи и го прегърна, развълнувана от тази нежна лична победа. Като усети, че Степ настоява да продължи по-нататък, го спря.

— Какво правиш?

— Нищо. Опитвам.

Тя го отблъсна ядосана.

— Тук ли?! Първият път трябва да е на някое романтично място с дъх на цветя… да грее луната и…

— Луната си грее, навън е пълно с цветя, мястото не е лошо… Какво повече искаш?!

— Другояче си го представям! — Тя погледна часовника си. — Стана късно, хайде да си ходим.

Опитаха се да изправят седалката, но не успяха и по пътя при всяко рязко потегляне Баби полягаше назад. Умираха си от смях, защото си представяха реакцията на Паоло.

— От един час те чакам! — възмути се той. — Хайде, че трябва да закарам Мануела…

Степ му подхвърли ключовете и реши да обърне всичко на шега:

— Да беше тръгнал с мотора, и без това обичаш да ползваш нещата ми.

Брат му дори не се усмихна, затвори се в хола със своята гостенка. Тогава Степ отиде в стаята, съблече се и се тръшна в леглото. Чувстваше се разбит. Иззад стената долитаха гласове. Заслуша се — Паоло и Мануела се караха.

— Кажи ми истината! — повтаряше той. — Искам да знам цялата истина!

— Казах ти я.

— Не, кажи ми истината!

— Това е, което ти казах.