Федерико Моча - Три метра над небето

Поло се обърна. От стаята вече не идваше никакъв звук. Стана му скучно и той се хвана за телефона.

В полумрака на тази стая, пълна с играчки, Степ галеше раменете й, а Баби стоеше с притворени очи, доброволна пленница на въздишките му. Хвана нежно ръката й, разтвори я, целуна я по дланта и я положи върху разголената си гръд. Отначало това сякаш я стресна. „О Боже, не мога да го направя…“ Степ продължаваше да я целува по шията, зад ушите. Опитните му пръсти я докосваха като меки вълни и тя се остави на това течение. Постепенно събра смелост и понечи да го погали. Той я притисна към себе си, за да й вдъхне увереност. Ръката й се плъзна по кожата му. Усети корема му, силните мускули. Озова се сред късите къдрави косми и после се мушна под джинсите. Спря върху първото копче и в този момент, кой знае защо, в ума й изникна Палина. Представи си как й разказва всичко това. Тази мисъл й даде смелост и златистото копче се изтръгна от илика с лек шум…

Оттам нататък всичко беше много по-лесно. Сякаш си бяха казали всичко, бяха го приели. И двамата знаеха какво става. Дойде ред на второто копче, после — на третото… Краищата на джинсите се раздалечаваха, все по-свободни. Степ се откъсна внимателно от нея, отметна глава назад, но Баби го настигна веднага, за да се скрие смутена в целувката му. Наблизо се тресна врата… и изведнъж магията изчезна.

— Какво беше това? — Баби се надигна.

— Откъде да знам! Хайде, ела тук.

Той я притегли отново към себе си.

Нов трясък. Този път нещо се счупи.

— Да му се не види! Оттатък става нещо! — Баби скочи светкавично от леглото, оправи си полата, закопча си блузката и излезе от стаята.

Степ се отпусна по гръб и безпомощно разпери ръце:

— Тоя кретен! Последва я в хола, а там… — Какво правите, мамка му?!

Бъни и Хук се биеха на килима. До тях лежеше съборена лампа. Скело седеше с крака на дивана, ядеше пържени картофи и гледаше „Големият удар“. Луконе държеше Джулио в скута си и му подаваше марихуана:

— Гледай, Степ, гледай колко е разстроено това дете!

Баби се нахвърли отгоре му като тигрица, изтръгна цигарата от ръцете му и я угаси в пепелника.

— Вън! Вън оттук! Махайте се!

Като чуха врявата, от кухнята наизлязоха Дарио, още някакъв с бира в ръка и Сицилианеца с едно непознато момиче. Лицата им бяха зачервени. Степ си помисли, че сигурно са правили точно това, което той не успя. „Блазе им!“

Баби ги заблъска един по един към вратата.

— Махайте се всички! Разкарайте се оттук!

Това още повече ги развесели.

— Хайде, копелета, отивайте си — включи се Степ. Накрая изпъди и Поло: — А с тебе после ще се разправяме.

— Ама аз повиках само Луконе! Той се е обадил на другите…

— Не се обяснявай! — Степ го ритна по задника и го изхвърли във фоайето.

Баби вече разтребваше.

— Гледай, гледай какво са направили тия кретени! — Показа му счупената лампа, дивана, залят с бира, разпръснатите пържени картофи. Очите й се наляха със сълзи.

Степ не знаеше какво да каже. Прегърна я.

— Не се ядосвай, ще ти помогна да почистиш.

— Няма нужда, сама ще се оправя.

— Сърдиш ли се сега?

— Не се сърдя, просто е най-добре да си тръгнеш. Госпожа Мариани всеки момент ще си дойде.

На прага Степ се обърна за последен път:

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна?

— Сигурна съм.

Целунаха се набързо, после тя затвори вратата.

Долу нямаше никой. Степ яхна мотоциклета си и в този миг тайфата изникна иззад паркираните коли.

— Babysitter! Babysitter! — крещяха всички.

— Ах, мамицата ви! — изръмжа той и се втурна да гони Поло.

— Стига, копеле! Аз нямам нищо общо! Сърди се на Луконе! — оправдаваше се той тичешком. — Хайде сега, и без това не правехте нищо в оная стая…

Двамата изчезнаха в мрака на улицата, следвани от любопитството на един буден съсед.

Баби събра счупените стъкла, изми пода, почисти дивана и се огледа. Е, можеше да е и по-зле. „Ще кажа, че аз съм съборила лампата, докато съм си играела с Джулио.“ — Детето нямаше как да отрече — спеше дълбоко, напълно замаяно.

На следващата сутрин Степ се събуди и веднага отиде на фитнес, но не, за да тренира. Търсеше Джорджо, едно момче на петнайсетина години, което го боготвореше. Е, и приятелите му също — знаеха всичките му истории и продължаваха да подхранват легендата. Това хлапе обаче му беше нещо като доверен човек. Само от него Степ можеше да поиска такава услуга, без да се страхува, че ще го накисне. Защото там, където свършваше възхищението, започваше ужасът.