Федерико Моча - Три метра над небето

Малко по-късно Джорджо беше в лицея „Фалкониери“. Промъкна се по коридорите и влезе в трети „Б“ курс. Неизвестно защо, Джачи не го изгони, нищо не каза. А Баби загуби ума и дума, като видя огромния букет червени рози. Прочете картичката:

„Знам, че имам кофти приятели, но ти обещавам тази вечер да сме сами.

Новината обходи училището за броени минути — никой никога не беше правил подобно нещо!

След часовете Баби слезе по стълбите с цветята и всички момичета се извръщаха да я видят. Дани се гордееше със сестра си, Рафаела се ядоса още повече, а горкият Клаудио пак отнесе скандала.

Степ подреждаше поредния си албум с комиксите на Пасианса, когато някой звънна на вратата. Беше Палина.

— Първо бях вестоносец, сега — пощальон… Какво ли още ме чака?

Той се засмя и пое пакета от ръцете й. Вътре имаше престилка на розови цветенца и бележка:

„Ще приема само ако ми сготвиш вечеря, но облечен с това.

P.S. Ще дойда в 8.30. По-рано не мога, нашите са си вкъщи.“

Малко след това Степ беше в офиса на брат си.

— Паоло, тази вечер къщата да е празна.

— Но аз поканих Мануела!

— Кажи й друг път да дойде! Хайде де, с Мануела се виждате всеки ден, а Баби никога не е идвала!

— Коя е тая Баби? Дъщерята на човека, дето дойде да те търси у нас?

— Да, защо?

— Видя ми се доста ядосан. Ти говори ли с него?

— Естествено. Ходихме да играем билярд и се напихме.

— Напихте се?!

— Е добре де, само той се напи. Значи разбрахме се, довечера да те няма.

Без да дочака отговор, Степ излезе от офиса. Дори не забеляза, че секретарката му се усмихва лукаво.

Прибра се и звънна на Поло. Предупреди го да не идва, да не се обажда и да не прави нищо, за което може да съжалява.

— Внимавай, този път не се шегувам!

После направи списък с нещата, които трябва да купи, слезе в супермаркета и набави всичко необходимо, дори взе от онези английски бисквити с масло — все пак брат му ги беше заслужил. Паоло всъщност беше добро момче. Падаше си малко маниак на тема работа и беше луднал по голфа си, както и по Мануела… но това ще му мине. „Не, Мануела няма как да му мине.“ Тая кифла го въртеше на пръста си от шест години, заедно с още няколко души. „Кой нормален човек ще и се навие?! Грозна, противна и все знае всичко! Аз на негово място щях да сваля секретарката.“ След това положително разсъждение Степ включи радиото и започна да мие салатата.

В осем всичко беше готово. Чу последното new entry в американската хит класация и метна розовата престилка на близкия стол, готов да я нахлузи в подходящия момент. Погледна резултатите на изтощителния си труд. Карпачо 16 16 Италиански специалитет. — Б.пр. , гарана 17 17 Вид сирене. — Б.пр. , ругета 18 18 Вид салата. — Б.пр. , смесена салата с авокадо и плодова салата с мараскино 19 19 Вишнев ликьор. — Б.пр. . Някога този аромат му беше любим… В главата му изплуваха спомени, но той ги остави да си отидат спокойно. Огледа масата, оправи салфетките. Така и не разбра, че ножовете се слагат от другата страна… Изми си ръцете. Седна на дивана. Изпуши една цигара, включи телевизора, изми си зъбите. Осем и петнайсет. Времето сякаш беше спряло. След четвърт час тя ще дойде, ще вечерят заедно, ще си поприказват, ще отидат в неговата стая и… „Не, Баби няма да го направи, рано е още. Или пък… Няма рано за тези неща!“ Помъчи се да си спомни една песен на Лучо Батисти. Как беше? Che sensazione di leggera follia sta colorando Vanima mia, il giradischi, le luci basse epoi… Champagne ghiacciatoe I’avventurapuo… 20 20 „Какво усещане за лека лудост обзема душата ми, музика, приглушена светлина и после… Ледено шампанско и приключението може да започне…“ — Б.пр. „Да му се не види! Забравих да купя шампанско!“

Степ изтича в кухнята и прерови всички шкафове, но намери само една бутилка Pinot grigio. Сложи я във фризера. „Е, по-добре е от нищо.“

В този момент иззвъня телефонът. Беше Баби.

— Няма да дойда! — Звучеше ядосано.

— Но аз… вече всичко приготвих, дори си сложих престилката…

— Обади се госпожа Мариани. Изчезнала й е една златна огърлица с брилянти. Обвини мен! И няма да ми се обажда повече!

Малко след това Степ беше в дома на Поло.

— Даваш ли си сметка какво сте направили?

— Стига де, не ни е за пръв път! Какво толкова…

— Но тази къща е на наше момиче!

— Е, не е нейна все пак…

— Не е, но сега тя опира пешкира! Кажи ми кои бяха там. — Той грабна един лист и затърси трескаво химикалка. — Ох, тук няма нищо за писане…