Федерико Моча - Три метра над небето

На погребението на Поло бяха сериозни, с тесни ризи и мрачни лица. Изслушаха проповедта на свещеника, излязоха тихо. В дъното плачеха момичетата, избягали от училище. Бяха все приятелки на Палина. В онзи ден всички страдаха истински, скрити зад слънчеви очила Balorama, Ray-Ban или Persol. Гледаха тъжно надписа „Чао, Поло!“, изваян от розови хризантеми. Подпис: „Твоите приятели.“

Господи, колко му липсваше! Очите му се наляха със сълзи.

Срещна нечия бегла усмивка. Беше Мада, седеше в ъгъла и прегръщаше някакво момче. Усмихна й се и извърна глава.

Къщата на Скело. Решетката, която разделяше хола на две половини. Веднъж по телевизията щяха да дават „Ловеца“ и всички отидоха да го гледат у Скело. Поло не забеляза, че зад решетката седи майка му. Запя Cavatina, после спря по средата, „Само един удар!“ — каза и избълва чудовищна оригня.

Жената се надигна ужасена от креслото:

— Боже, синът ми дружи с животни!

Вместо да се извини, Поло се търкулна на земята и загрухтя. Тогава Хук започна да лае, някой изцвили, а Скело се хвана с две ръце за решетката и се покатери нагоре като маймуна. Настана луда бъркотия и майка му избяга от хола.

Степ надигна бирата. Поло много му липсваше.

Една вечер се направиха на служители в спортния център, уж паркираха автомобилите на клиентите. Задигнаха едно Maserati с телефон и обикаляха с него цялата нощ, като позвъниха на всички, за които се сетиха. Обаждаха се чак в Америка, крещяха мръсотии…

Ами кучето на Джачи? Тръгнаха да й го връщат и по пътя Поло не спря да протестира.

— Да му се не види, така се привързах към Арнолд… Това псе е голяма работа! Защо ще го даваме на дъртата вещица? Ако можеше да избира, Арнолд щеше да си остане при мен. Мамка му, той никога не се е забавлявал така! Оставям го да се чука всеки ден, да спи в леглото ми, да яде каквото си иска… Какво повече му трябва на едно куче?

— Да, ама не можа да го научиш да носи пръчка!

— Дай ми още една седмица и ще го науча!

Степ се засмя и натисна звънеца на домофона.

Оставиха Пепито вързан за вратата и се скриха зад една кола. Видяха как Джачи излиза, вижда кучето и разплакана го прегръща.

— Мамка му, по зле е от Мерола! — отбеляза Поло.

И после стана чудо. Учителката захвърли връвчицата, Пепито скочи, затича се като луд и я донесе обратно, доволен от себе си. Поло не издържа и се развика:

— Успя! Успя! Мамка му, знаех си!

Джачи го видя и хукна към него, а Степ го натовари на мотоциклета и отпраши с пълна скорост.

Денем, нощем, без светлини — чувстваха се безсмъртни. Като в онова яко меле във „Витрините“… Всички бяха пияни. Дойде полиция и се разбягаха, яхнаха моторите и караха до изтощение. Спряха, Поло му се ухили и Степ се смути, нещо не беше наред.

— Мамка му, Поло! Липсва ти един зъб!

Той се наведе над страничното огледало.

— Ей, вярно бе!

Върнаха се във „Витрините“, но вече беше затворено. Висяха пред входа до сутринта, Поло непрестанно провираше езика си в новата дупка и се опитваше да подсвирне през нея. Накрая пристигна собственикът Бандини и се захванаха да търсят зъба сред парчета от счупени чинии и чаши. Откриха го до един фас от Camel light.

— Ето го! — Поло го вдигна като грижовен баща, който помага на детето си да се изправи; почисти го от пръстта, после тъжно го положи в една кибритена кутийка и я разклати до ухото си. Качи се на мотора и нареди: — Закарай ме в болницата, искам да ми го сложат веднага.

— Не може, пич! Трябва да отидеш на зъболекар!

— В „Бърза помощ“ ще ми го монтират за две минути! Отиваме или не?

— Както искаш. — Степ потегли бързо, като виеше колкото му глас държи.

— Какво си се разкрещял? — сръга го Поло.

— Ами нали карам линейка!

В клиниката чакаха няколко ранобудни нещастници, един надрусан мароканец и обичайният хипохондрик. Дойде ред на Поло и той обясни какво иска. Санитари, лекари, прости фелдшери с бели чехли — всички започнаха да се смеят с дъх на кафе и цигари МБ.

— Ей, Марио, я донеси малко лепило!

Поло стовари тежкия си юмрук в муцуната на веселяка с надеждата да му избие някой зъб. Успя.

— Хайде сега да те видя как ще се смееш!

Избягаха с безценната кибритена кутийка и с още един хубав спомен.

— Как си?

Мада. Усмивката й надничаше иззад ръба на чаша, пълна с пенливо шампанско. Кипналата й коса. Кипналият й поглед.

— Искаш ли да си пийнеш?

Степ се усмихна и красноречиво надигна бирата си.

— Аха. — Мада беше разочарована, но се опита да го прикрие. — Къде ще вечеряш?