Федерико Моча - Три метра над небето

— Още не съм решил.

— Защо не останеш? Хайде, ще празнуваме всички заедно, като едно време…

Погледна я. Колко нощи, колко страст… Градината пред дома й, горещото й тяло, песните на Рамацоти, онзи предизвикателен поглед — същият като сега. Новият й приятел го наблюдаваше тежко-тежко, чудеше се дали е време да се намеси.

Представи си Баби някъде в същия град, на друг купон, с друг човек. Как е възможно? Та тя заема цялото му сърце! Прокара пръсти през косата на Мада и поклати глава.

— Жалко. — Тя се върна обратно при оня.

Като се обърна, Степ го нямаше вече.

Навън беше студено и той си вдигна яката. Възседна хондата и неусетно се озова пред комплекса на Баби. Постоя там, погледа минувачите, натоварени с обемисти пакети. Някои се спираха пред витрините. Портиерът надникна от будката си, видя го, помаха му и се прибра на топло. „Дали знае? Има си хас, портиерите знаят всичко. Сигурно вече ги е видял. Сигурно е видял и това, което аз разбрах само по телефона.“

— Ало?

— Здравей. — Помълча за миг, чудеше се какво й да каже. Остави сърцето си да се понесе необуздано, а после изтърси:

— Как си?

Изгуби се в безсмислените й думи, пълни с градски клюки и остарели новини. Защо се обади? Слушаше неспирното й бърборене и продължаваше да си задава този въпрос. Защо се обади? Тогава изведнъж разбра.

— Степ… Аз вече ходя с друго момче.

Думите й го поразиха по-жестоко от хиляда юмрука и той с усилие потърси гласа си, извади го от дъното на душата си, принуди го да излезе и се помъчи да го контролира.

— Пожелавам ти щастие, Баби.

И нищо друго. Мълчание.

Не, не е възможно. Това е кошмарен сън. „Искам да се върна във времето и да спра в равновесие, без да живея повече. Вълшебно, ужасяващо равновесие.“ Потъна в неясни идеи без форма, бегло познати лица на всевъзможни любовници се смесваха помежду си, разменяха си устните, носовете, очите. Представи си я в ръцете на другия, видя я да се усмихва. Каква е била първата им целувка? Ето, Баби излиза от входа още по-хубава от преди, качва се в една със сигурност скъпа кола, поздравява някого, двамата си говорят, вдишват парфюмите си, споделят общите си фантазии. Вечеря, пълна с погледи и внимание. Усмивки, изтънчени жестове. Разходка някъде из града, далеч от старите спомени. Тя отмята косата си, както винаги прави. Устните им се доближават… „Защо Бог допусна това? Защо не я спря? Защо в онзи миг не й показа нещо от мен, нещо хубаво, което да предотврати тази целувка?“

Степ потръпна, заряза мотора и тръгна пеша. Вмъкна се в един магазин, купи нещо и на излизане му се стори, че ей сега ще умре: пред него мина бързо една Thema, а иззад стъклото го гледаше Баби. Очите им се срещнаха и в един миг си казаха всичко, почувстваха се отново заедно. После колата изчезна в комплекса, а той остана сам и вече не разбираше какво точно изпитва. Кой беше този до нея, мамка му? Откъде изникна в живота й?

Примирен, Степ възседна мотора си. Ще го чака. Спомни си всичко, което тя му повтаряше:

— Мразя насилието! Ако продължаваш така, ще се разделим!

— Няма вече. Обещавам.

Един път в „Класико“ някакъв й досаждаше, попита другите как се казва и я повика от масата:

— Ей, Баби! Ела да седнеш при нас!

„Нещастник, прави се на отворен.“ — Само че на Степ дори не му мигна окото. Остана кротко до нея, допи си бирата, без да говори. Тогава Баби прошепна:

— Обичам те. Да отидем у нас.

Родителите й се бяха прибрали, така че двамата спряха пред входа.

— Ето така ми харесваш — похвали го тя. — Не се скара с оня кретен. Променил си се, вече си друг човек.

Той се усмихна, изпрати я до вратата, изчака я да заключи, а после се втурна надолу по стълбите, скочи върху своята хонда и се понесе обратно към „Класико“. Идиотът въобще не разбра откъде му дойде първият удар. Озова се навън, до чешмата, със счупен нос. Разхлипа се, явно му мина меракът да кани чужди момичета. Тогава Степ се прибра и заспа спокойно. Не искаше да е друг човек, но това Баби нямаше как да го разбере.

Е, сега ситуацията е друга, вече не са заедно и няма нужда да се преструва. Свободен е да бъде себе си. Оная Thema се появи отново, Степ включи двигателя и подкара след нея на първа. „Ще спре на стопа, няма къде да иде.“ Под улица „Ячини“ имаше интензивно движение и се беше струпала дълга колона. „Ето, спря.“ Степ се усмихна, залепи се за задната броня и понечи да слезе. Но точно в този момент проумя: какъв е смисълът да му смачка фасона, да го нарита, да му смели колата, да му разбие прозорците и да напъха главата му в тях? Щяха ли да се върнат онези щастливи дни? Стори му се, че чува гласа й: