Сара Шепард: Опасни тайни

Дъждът продължаваше да вали, затова тя се затича към входа. Когато отвори вратата, звънна мъничко звънче и в носа я удари миризмата на пържени яйца и мазен бекон. Наредените зад щанда готвачи гласяха бургери, а сервитьорите разнасяха по сепаретата кани с кафе и салфетки с прибори.

— Мога ли да ви помогна? — попита я управителката със сънливи очи и накъдрена коса. Тя огледа Ема с любопитен поглед, като очевидно се чудеше какво търси момиче, облечено в скъпа розова парти рокля и размазан грим, в една закъсала закусвалня в петък вечерта.

— Ъъъ, имам среща с един човек — промърмори Ема. — Ще си намеря място.

Управителката сви рамене.

— Както желаете.

Сепаретата бяха почти празни, а по останалите маси седяха най-различни хора: три тийнейджърки, една възрастна двойка, която се държеше за ръце и двама мъже с яркочервени тираджийски шапки, които пиеха кафе. Никой не приличаше на жена, с която господин Мърсър би могъл да има любовна връзка — освен това никой не я гледаше изпитателно, готов на конфронтация.

Ема тръгна между масите с разтуптяно сърце. В дъното имаше врата с надпис „ЖЕНИ“. Ема я бутна и сбърчи нос при острата миризма на лимоновия освежител за въздух.

— Ехо? — извика тя и тасът й отекна в розовите плочки. — Има ли някой тук?

Ема се наведе и огледа за крака под вратите на кабинките, но всички бяха празни. Тя отиде до умивалника и наплиска лицето си с вода. Дали Рейвън не беше оставила съобщението за някой друг? Или може би някой го беше написал и й го беше дал? Пак ли беше стигнала до задънена улица?

Ема погледна в огледалото и видя едновременно себе си и сестра си. Няма да те подведа, Сътън, помисли си момичето.

Тя излезе от тоалетната и отиде до касата. Една доста пълна жена с тънка руса коса набираше някакви цифри на калкулатор.

— Мога ли да ти помогна? — попита най-накрая тя с отегчен глас.

Ема се изпъна в цял ръст.

— Казвам се Сътън Мърсър.

— Браво на теб — отвърна жената, без да изглежда особено впечатлена.

Ема усука кичур коса около пръста си, чувствайки се като пълна идиотка.

— Ами, трябваше да се срещна тук с Рейвън Дженингс. Обаче тя очевидно си е тръгнала, затова се чудех дали не е оставила нещо.

Лицето на жената изведнъж омекна.

— Рейвън ли? — Тя погледна към големия часовник, който висеше над вратата към кухнята. — За малко я изпусна.

Гърлото на Ема пресъхна.

— Беше ли тук?

— Да — кимна жената. — И ти трябваше да се срещнеш с нея?

— Точно така.

Чаках, останала без дъх.

Жената задържа за миг погледа на Ема, сякаш се опитваше да разбере дали казва истината, след което бръкна под купчината двайсетачки в касата и измъкна един плик.

— Тя остави това за теб.

Стомахът на Ема се сви.

— Благодаря ви — рече тя и грабна плика. После се огледа, усещайки нечий поглед в гърба си. Гледаха я тийнейджърките в сепарето. Както и възрастният мъж до щанда. Мястото беше твърде открито, за да проверява тук какво й е оставила Рейвън. Трябваше да се махне.

Ема отвори входната врата и влажният въздух обгърна тялото й. Дъждът беше спрял. Щом стигна до колата на Сътън, тя отвори плика с треперещи пръсти. Вътре имаше бележка, към който беше прикрепена полароидна снимка. В първия момент, когато Ема погледна към лицето, тя примигна, убедена, че зрението й играе номера. Качеството не беше перфектно, но момичето разпозна слабото лице, полегатия нос, високите скули и гарваново-черната коса. Тя светна лампичката и се вгледа по-внимателно, но чертите си оставаха същите. Това не беше възможно.

Аз също погледнах и в главата ми избухнаха искри. Появи се нов спомен и аз отново се върнах назад във времето.

Под гумите на баща ми хвърчат пръст, камъни и кактуси. Аз тичам в тъмнината по неравната земя, спъвайки се в коренищата. Ами ако баща ми е откачил напълно? Напоследък нещата бяха доста напрегнати, но никога не съм предполагала, че ще се стигне чак до тук.

Облак скрива луната и очите ми започват да ми изневеряват. Кривите клони се извиват като привидения. Правя рязък завой надясно и тъкмо когато решавам, че съм се измъкнала, кракът ми се удря в някакъв камък и аз политам напред. Протягам ръце, за да смекча падането. Кръвта ми шуми в ушите. Кожата ме смъди на мястото, където съм се порязала и аз знам, че ми тече кръв. Прехапвам устни, опитвайки се да не заплача.

Баща ми спира колата до мен.

— Сътън! — казва ми той през смъкнатия прозорец. — Добре ли си?