Сара Шепард: Опасни тайни

Ема се издърпа върху библиотеката и отвори прозореца докрай. Отворът бе достатъчно голям, за да успее да се промъкне през него. Тя се извъртя и изкара краката си през прозореца. Пръстите й се закачиха в металните жлебове на касата, тялото й се измъкна навън и тя скочи на земята. Коленете й се подгънаха, за да смекчат удара и дланите й се удариха в обраслата с трева земя. Ема побягна. Беше свободна. Беше успяла. А Куинлън така и не разбра кого едва не беше хванал.

Но аз изобщо не бях във възторг. Докато гледах как Ема тича в тъмното, си мислех колко по-добре щеше да е ако тя се беше хвърлила на пода пред Куинлън и му беше позволила да я завлече в участъка, дори това да означаваше, че ще я арестуват. Докато я гледах, аз осъзнах, че не искам тя да отива в онзи мотел — особено сама.

В онази стая я чакаха отговорите, сигурна бях в това. А с тези отговори идваше и опасността.

— Намирате се на три километра от целта — разнесе се гласът на портативния джипиес. Не че Ема имаше нужда от упътвания — неоновата табела на „Супер 8“ светеше в далечината. Когато слезе от магистралата, стомахът й се беше свил от нерви. Само след три километра тя щеше да получи своите отговори. След 2,9 километра, 2,8 километра…

На кръстопътя тя сви вляво. По улиците почти нямаше автомобили и заведенията за бърза закуска от двете страни на пътя бяха зловещо празни. Ема подмина един „Арби“, един „Макдоналдс“, западнала закусвалня, наречена „Подковата“, пред която бяха паркирани два ръждясали пикала. Лекото ръмене премина в силен дъжд. Тя свали прозореца докрай и остави водата да се стича по ръцете й. Студът й помагаше да се фокусира. Трябваше да запази хладнокръвие независимо от онова, което щеше да открие в мотела.

Ема зави по един тъмен, хлъзгав път и пред нея се появи „Супер 8“. Над входа грееше надпис „СВОБОДНИ СТАИ“, но буквите С и Д бяха изгорели, а Т се беше катурнала надолу.

Ема мина зад сградата и паркира. Наблизо се виждаше само един червен пикап. На Рейвън ли беше той? Тя погледна с присвити очи към регистрационните номера от Аризона, големите гуми и лепенките с полуголи момичета. Наистина ли би карала нещо такова? Но пък Ема не знаеше нищо за тази жена. Можеше да бъде всякаква, да харесва всякакви неща.

Ема слезе от колата и я заключи. Дъждът продължаваше да вали и от пустинята се носеше мирис на мокра земя. Тя заобиколи мотела и потърси стая 105. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета, но малкото, които бяха отворени, разкриваха спретнати легла и стари дървени бюра. Под стрехите проблясваха паяжини. Токчетата на сандалите й отекнаха гръмко по паважа, затова тя продължи на пръсти, опитвайки се да стъпва по-тихо.

Най-накрая стигна до стая 105 и се спря. Сърцето й биеше толкова бързо, че тя се уплаши да не се пръсне. През опърпаните граховозелени пердета се процеждаше жълтеникава светлина. Тя надникна и видя, че телевизорът е включен.

Сърцето ми се сви от страх. Това ли беше краят? Щеше ли сестра ми да разбере какво се беше случило? Знаех точно какво се надява Ема: да получи признание и доказателство за убийството ми. Но каква беше вероятността това да се случи?

Ема се приближи до вратата и тихо почука, чудейки се какво, по дяволите, ще каже, когато Рейвън отвори вратата. Минаха няколко дълги секунди, но отвътре не се чуха стъпки. Тя почука по-силно. Отново нищо. Тя започна да удря толкова силно, че бравата изщрака и вратата се отвори с протяжно скърцане.

Ема замръзна. Нощната лампа светеше. Шалтето на зелени и жълти райета беше чинно изпънато върху двете тънки възглавници. Не се виждаха никакви куфари, никакви дрехи не висяха по закачалките на малката метална стойка. Телевизорът проблясваше весело, показвайки някакъв ситком, който Ема дори не разпозна. Но стаята беше празна.

В такъв случай си тръгвай, помислих си нервно аз. Махай се от тук.

Ема се огледа и влезе в стаята. Слаб мирис на цигари и застоял хляб подразни обонянието й.

— Ехо? — извика тихо тя. — Има ли някой тук?

Цялото й тяло трепереше от нерви. Тя мина покрай телевизора и се приближи до банята, чиято врата беше затворена.

— Рейвън? — Ема притисна ухо към вратата и се напрегна в опит да чуе някакво движение вътре.

— Рейвън? — Тя бутна вратата и я отвори. Върху умивалника бяха подредени мънички бутилчици с хотелски шампоан и балсам. Един неразопакован калъп сапун лежеше до неизползвана еднократна самобръсначка. Тя отиде до душкабината и след миг колебание дръпна настрани завесата. Нищо. После отвори шкафчето над умивалника, с надеждата да открие някаква чантичка с гримове или други предмети, но с изключение на резервно руло тоалетна хартия вътре нямаше нищо друго.