Сара Шепард: Опасни тайни

Тя се върна обратно в стаята и претърси гардероба. Вътре имаше празни закачалки и ютия. Чекмеджетата също бяха празни.

Рейвън не беше тук, помисли си Ема с разочарование. Тя прокара пръсти през косата си и седна на леглото, опитвайки се да събере мислите си. Погледът й се спря върху телефона на нощното шкафче. Индикаторът за оставени съобщения не примигваше. Беше ли получила Рейвън съобщението й? Дали не си беше тръгнала, за да избегне научаването на „информацията“ за господин Мърсър, която й беше обещана?

Отвън се разнесе бръмчене на кола и Ема отново потръпна от страх. Тя отиде на пръсти до вратата, като се спря само, за да изключи телевизора. Една тогава забеляза сгъваемия кибрит, който лежеше върху него. Той беше отворен и няколко клечки бяха използвани. Надписът върху нея гласеше „Подкова“. От вътрешната страна на картонената опаковка с черен химикал бяха написани три думи.

Да се видим.

Сърцето й подскочи. Ема прочете отново думите и главата й се напълни с в>ъпроси. Рейвън ли беше написала това съобщение? Може би не смяташе, че в мотела е безопасно. Може би се притесняваше да не я хванат, а може би някой — господин Мърсър — я наблюдаваше.

Ема стисна кибрита в шепата си и излетя от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си. Затича се бързо по тротоара, нетърпелива да стигне до колата си. Закусвалнята „Подкова“ се намираше съвсем близо — беше я подминала по пътя за насам. За нула време щеше да стигне дотам.

Почти беше прекосила паркинга, когато светнаха някакви фарове. Ема се спря и засенчи очите си с длан. На едно от паркоместата се виждаше някакъв джип, който липсваше при пристигането й. Когато очите й привикнаха към светлината, стомахът й се сви на топка.

Това беше господин Мърсър.

Вратата на колата се отвори преди Ема да успее да побегне. Тя отстъпи назад към стената на мотела, а бащата на Сътън излезе от колата. Лицето му беше изкривено от гняв и раздразнение.

— Какво си мислиш, че правиш тук, по дяволите? — извика той.

Ема се опита да изпищи, но от устата й не излезе глас. В съзнанието й проблеснаха картини за онова, което господин Мърсър би могъл да й причини.

— Остави ме на мира! — изписка тъничко тя.

— Влизай в колата! — излая господин Мърсър.

Ема се плъзна покрай перваза на прозореца, опипвайки стената с мокрите си пръсти. Може би щеше да успее да се шмугне в сенките и след това да побегне. Да отиде в „Подкова“, да разговаря с Рейвън, да се обади в полицията…

— Казах да влезеш в колата!

Ема се завъртя на пети и побягна. Зад нея се чу трясък от затваряне на врата и стъпки. Токчетата й тракаха силно по тротоара; левият й глезен се изкриви и тя потрепна, но продължи да тича. Въпреки това стъпките я доближаваха. Когато се осмели да погледне през рамо, тя видя, че господин Мърсър почти я е настигнал.

Тичай! — изкрещях аз. — По-бързо!

Ема се опита да си поеме дъх; гърлото й пареше. Покрай стените на мотела танцуваха черни сенки. Намираше се толкова близо до колата на Сътън — само още няколко метра, преди да успее да се заключи в нея. Тя зави зад ъгъла и се затича по задния паркинг. За щастие успя да отвори вратата и да пъхне ключа в стартера преди бащата на Сътън да я настигне. Бръмченето на двигателя я изпълни с облекчение.

Тя излезе на заден ход от паркомястото и зави към изхода на паркинга. В огледалото за обратно виждане тя забеляза господин Мърсър, който се спря и облегна длани на коленете си. Изглеждаше задъхан, като че ли не успяваше да си поеме дъх. Добре, помисли си Ема и бързо се отдалечи от хотела.

Когато излезе на главния път, тя натисна докрай педала за газта. Караше с пълна скорост, стиснала здраво волана. В далечината се появи закусвалнята. Ема взе последния завой и влетя със свистене на гумите в паркинга. Тук щеше да намери всички нужни отговори. Рейвън трябваше да е вътре. Защото ако я нямаше, какъв трябваше да е следващият й ход? Не можеше да се върне в дома на Мърсърови. В това беше абсолютно сигурна.

По-късно се оправяй с това, помислих си аз. Сега просто влез вътре.

Сградата на закусвалнята беше дълга и тясна, със сивкави стени, плет, който имаше нужда от подкастряне и прозорци, през които се виждаха клиенти, които ядяха пържени картофи, пиеха кафе или преглеждаха менюто. Над входа примигваше мижава лампа, а тротоарът беше обграден от повехнали кактуси. Ема спря на паркинга зад закусвалнята — не искаше господин Мърсър да види колата на Сътън от пътя, докато се прибираше у дома.