Сара Шепард - Опарени

— Мамка му — каза Хана.

— Ще се видим там — отвърна Ариа.

Всички прекъснаха едновременно връзката. Спенсър пусна телефона си в брезентовата плажна чанта, преметна я през рамо и повлече след себе си куфара на колелца. Почти бе стигнала до вратата, когато някакво движение отново привлече погледа й.

Тя отиде до прозореца и погледна към двора на семейство Дилорентис. В първия момент не можа да разбере каква е разликата. Тенис кортовете, построени от новото семейство над полуизкопаната дупка, в която бе намерено тялото на Кортни Дилорентис, бяха празни. Дървените щори на някогашния прозорец на Али все още бяха спуснати. Задната веранда, на която момичетата се събираха, за да обсъждат клюки и момчета, бе почистена от листата. В този миг тя го видя: насред двора лежеше детски спасителен пояс на червени и бели райета, върху който с големи, накъдрени букви като от пиратско писмо, беше написано:

„Мъртъвците не говорят“.

Спенсър почувства как в гърлото й се надигат киселини. Макар наоколо да нямаше никой, тя все пак имаше усещането, че това е послание от А., „ Побързай да се вкопчиш в него — като че ли гласеше то, — защото току-виж те накарам да вървиш по дъската “.

Пътят към корабостроителницата в Нюарк беше невзрачно двулентово шосе, което минаваше покрай еднообразни офис сгради, бензиностанции и долнопробни барове. Но когато Емили Фийлдс и баща й направиха остър ляв завой и поеха по бреговата линия, небето изведнъж се ширна над тях, въздухът натежа от аромата на морска сол и пред очите им, като една гигантска, многоетажна сватбена торта, се извиси огромният круизен кораб „Селебрити“.

— Леле! — ахна Емили. Корабът покриваше дължината на няколко квартални пресечки и люковете на нивата му бяха повече, отколкото можеше да преброи. Емили беше прочела в брошурата, че в кораба има театър, казино, фитнес салон с деветнайсет пътечки, йога студио, фризьорски и спа салон, тринайсет ресторанта, единайсет салона, стена за спортно катерене и басейн с изкуствени вълни.

Господин Фийлдс паркира на свободното място край една голяма тента с банер, на който пишеше „Пасажери, регистрирайте се тук!“. Пред нея имаше опашка от около трийсетина деца с куфари и сакове. След като угаси двигателя, той остана на мястото си, вперил поглед напред. Над главите им кръжаха чайки. Две момичета се разпищяха въодушевено, щом се зърнаха.

Емили се прокашля смутено.

— Благодаря, че ме докара.

Господин Фийлдс се извърна рязко и я погледна сурово. Очите му бяха ледени, а две строги бръчки обграждаха устните му като скоби.

— Татко… — Коремът започна да я боли. — Може ли да поговорим за това?

Господин Фийлдс стисна зъби и отново впери поглед напред. След това усили радиото. През втората половина на пътуването двамата бяха слушали една нюйоркска новинарска станция; сега репортерът обясняваше с монотонен глас за някаква жена, с прякор Модния крадец, която сутринта избягала от килията си в Ню Джърси.

— Госпожа Катрин Дилонг може да е въоръжена и опасна — тъкмо казваше той. — А сега, времето…

Емили отново намали звука.

— Татко?

Но баща й не й обърна никакво внимание. Устните на Емили се изкривиха. Предишната седмица тя се престраши и разказа на родителите си, че през лятото тайно е родила момиченце и малко след това го е дала за осиновяване. Беше пропуснала някои срамни подробности, като например как Гейл Ригс, богаташката, която искаше да получи бебето, й беше платила щедро; след това обаче Емили размисли и върна парите, които А. открадна. Но им призна много други неща. Как се беше крила в стаята на сестра си Карълайн в общежитията. Как беше посещавала гинеколог във Филаделфия и как й бяха направили цезарово сечение в болницата „Джеферсън“.

През цялото време майката на Емили дори не мигна. След като момичето приключи разказа си, госпожа Фийлдс отпи от чая си и й благодари за откровеността. Тя дори попита Емили дали се чувства добре.

Тревогите на Емили се поразсеяха. Майка й се държеше нормално — дори прие нещата твърде хладнокръвно!

— Справям се — отвърна тя. — Семейството, което получи бебето, е страхотно — преди няколко дни се срещнах с тях. Нарекли са я Вайълет. Вече е на седем месеца.

Един мускул потрепна на бузата на госпожа Фийлдс.

— Седем месеца?

— Да — отвърна Емили. — Усмихва се. И маха с ръчичка. Те са чудесни родители.

В този миг действителността се стовари върху майка й като гръмотевица. Тя опипом намери ръката на съпруга си и се вкопчи в нея, сякаш се намираше върху потъващ леден къс. После тихо изписка, скочи от мястото си и изтича в банята.