Сара Шепард - Опарени

Господин Фийлдс седеше като истукан. После бавно се обърна към Емили.

— Казваш, че сестра ти също е знаела за това?

— Да, но моля ви, не й се сърдете — отвърна тихо Емили.

След този ден майката на Емили почти не влизаше в стаята й. Господин Фийлдс вършеше всички домакински задължения, приготвяше вечерите, подписваше извинителните бележки на Емили и се занимаваше с прането. Всеки път, когато Емили се опитваше да говори с него, той я отрязваше. И дума не можеше да става да говори с майка си; всеки път, когато момичето се приближаваше до спалнята на родителите си, баща й изникваше от нищото като някое яростно куче-пазач и я прогонваше оттам.

Емили нямаше представа какво да прави. Би предпочела техните да я изпратят в поправително училище или при свръхрелигиозните им роднини в Айова, където я бяха пращали в миналото, когато й бяха ядосани. Може би не трябваше да им казва за бебето, но не й се искаше те да научат за това от някой друг — като например Новия А. Полицията на Роузууд също беше запозната със случилото се, както и Айзък, бащата на бебето, и господин Кларк, съпругът на Гейл.

Невероятно, но слуховете за бебето не се бяха разпространили из „Роузууд дей“, ала това нямаше никакво значение — Емили продължаваше да се чувства като парий. Като прибавим към това, че две седмици по-рано тя бе станала свидетел на убийство и че полицията разследваше смъртта на Табита, през повечето дни момичето едва успяваше да запази разсъдъка си. Освен това бе повече от сигурна, че А. е Истинската Али — че е оцеляла в пожара и е решила веднъж завинаги да се разправи с тях. Истинската Али беше натопила Келси Пиърс и почти бе успяла да накара Емили да я убие в каменоломната „Плаващия мъж“. След това бе насочила подозренията им към Гейл и когато жената застана на пътя й, я уби. Емили потрепери. Какво ли щеше да последва?

Гръмката сирена на кораба я откъсна от мислите й.

— Така, май трябва да вървя — рече тихо Емили, поглеждайки отново към баща си. — Благодаря, ъъъ, че ме пуснахте на пътуването.

Господин Фийлдс отпи глътка минерална вода от бутилката.

— Благодари на учителя, който те номинира за стипендията. И на отец Флеминг. Според мен не трябва да заминаваш.

Емили повъртя в ръцете си шапката с козирка с емблемата на Университета на Северна Каролина, която лежеше в скута й. Родителите й нямаха пари, за да изпращат децата си на разни несериозни училищни екскурзии, но тя беше спечелила стипендията чрез курса си по ботаника. След като родителите й разбраха за бебето, господин Фийлдс беше отишъл при отец Флеминг, техния свещеник, за да попита дали да й позволят да пътува. Отец Флеминг отговори, че е редно — това ще им даде време да обмислят случилото се и да осъзнаят чувствата си.

На Емили не й оставаше друго, освен да отвори вратата, да грабне куфарите си и да тръгне към тентата за регистрация. Не беше направила повече от три крачки, когато баща й запали двигателя и се отдалечи по пътя, без дори да изчака кораба да отплава, както правеха повечето родители. Тя преглътна сълзите си, опитвайки се с всички сили да не заплаче.

Когато се нареди на опашката, някакъв двайсетинагодишен мъж, който носеше червени слънчеви очила във формата на звезди, се залепи за нея.

— Пипнах те! — каза той, заканвайки се с пръст.

Лицето на Табита проблесна в съзнанието на Емили.

— К-какво? — изрече тя с дрезгав глас.

— Ти определено си тайна почитателка на „Цирк дьо Солей“! — Младежът й протегна ръка. — Казвам се Джереми. Тази седмица съм вашият круизен ръководител. Искаш ли да присъстваш на тазвечерното представление на „Цирк дьо Солей“ в театъра? Темата на шоуто е „Майката Земя“ — подходяща за едно еко пътуване.

Няколко ученици се спряха наблизо и започнаха да се подсмиват.

— Мисля, че ще пропусна — промърмори Емили и бързо се придвижи напред.

Тя подаде паспорта си на проверяващото момиче и получи ключа за каютата си, карта за храна и дневното меню, както и карта на кораба. Накрая й връчиха брошура, в която бяха изредени най-различни курсове, мероприятия, семинари, групови срещи и доброволна взаимопомощ през седмицата — от учениците се изискваше да участват в поне един курс и да се включат в корабната „общност“, помагайки в почистването, готвенето, планирането на вечеринките, грижата за огромния корабен аквариум със застрашени от изчезване риби и така нататък. Доброволните записвания ставаха на принципа „който превари, той натовари“; Емили вече се беше записала за спасителка край големия басейн. Все още обаче не знаеше какъв курс да избере, затова набързо прегледа списъка. Той включваше „Отговорно изследване на рифовете“, „Лов на потънали (еко) съкровища“, „Почистване на приливни басейни с каяк“. Накрая се спря на курс, озаглавен „Наблюдаване на карибски птици“.