Сара Шепард - Опарени

Телефонът на Спенсър отново изпиука и тя подскочи. На екрана се виждаше името на Ариа Монтгомъри.

— Гледаш ли новините? — попита Спенсър.

— Да. — В гласа на Ариа се долавяше паника. — Емили и Хана също са на линия.

— Какво ще правим, момичета? — попита Хана Мерин с треперещ глас. — Трябва ли да признаем на ченгетата, че сме били в курорта, или по-добре да си мълчим? Но тогава ако някой друг им каже, че сме били там, ще изглеждаме виновни, нали?

— Успокой се. — Спенсър отново погледна към телевизора. Сега на екрана се виждаше бащата на Табита, който беше и съпруг на Гейл. Той изглеждаше изтощен — което бе напълно нормално. В рамките на една година бяха убити дъщеря му и съпругата му.

— Може би трябва просто да се предадем — предложи Ариа.

— Полудя ли? — прошепна Емили Фийлдс.

— Добре де, може би трябва аз да се предам — отстъпи Ариа. — Нали аз я блъснах. Вината е моя.

— Това са глупости — отвърна бързо Спенсър, снижавайки глас. — Всички го направихме, не само ти. И никой няма да се предава, ясно ли е?

Погледът й бе привлечен от някакво движение, но когато се приближи до прозореца, не забеляза нищо подозрително. Годеникът на майка й, господин Пенитисъл, беше паркирал огромния си джип на алеята пред къщата. Новата жена, която се беше нанесла в дома на семейство Кавана от другата страна на улицата, беше коленичила в цветната леха и плевеше. Когато погледна наляво, Спенсър успя да различи прозореца на някогашната спалня на Алисън Дилорентис. Когато Али живееше там, розовите завеси винаги бяха дръпнати настрани, но новата обитателка на стаята, Мая Сен Жермен, винаги държеше дървените щори спуснати.

Спенсър седна на леглото си.

— Може би няма значение, че полицаите са разбрали, че Табита е била убита. Няма начин да открият, че сме били ние.

— Освен ако А. не проговори — рече предупредително Емили. — И кой знае на какво е способен — А. няма да се поколебае да ни обвини в убийството на Табита. Може да ни натопи и за убийството на Гейл. Нали бяхме там.

— Някой получавал ли е нещо от А? — попита Ариа. — Странно, че след погребението на Гейл нещо се умълча. — От погребението беше минала почти седмица.

— Аз не съм — отвърна Спенсър.

— Аз също — пропя Емили.

— Той сигурно планира следващото си нападение. — Хана звучеше притеснено.

— Трябва да го спрем — каза Спенсър.

Хана изсумтя.

— И как ще го направим?

Спенсър протегна ръка и нервно зачовърка златната закопчалка на куфара. Нямаше представа как да отговори. Който и да беше Новият А., той беше ненормален . Как се предугаждат ходовете на един луд човек?

— А. уби Гейл — рече тя след миг. — Ако разберем кой е А., можем да отидем в полицията.

— Да, и тогава А. се появява и ни разкрива на полицаите — отбеляза Хана.

— Може пък да не повярват на един убиец — отвърна Спенсър.

— Да, но А. има снимки, за да го докаже — изсъска Ариа.

— Но това не са точно наши снимки — рече Спенсър. — А и ако разберем кой е А., току-виж сме ги намерили и ще можем да ги изтрием.

Ариа изпъшка.

— Всичко това би звучало чудесно, ако сме примерно Джеймс Бонд. Но точно сега дори нямаме представа кой е А.

— Знаете ли, добре, че отиваме на това пътуване — каза след миг Хана. — Така ще имаме повече време да помислим.

Ариа се изсмя.

— Наистина ли смяташ, че А. ще ни остави на мира?

Хана ахна.

— Да не би да смяташ, че и той ще дойде ?

— Надявам се, че не — отвърна Ариа, — но няма как да съм сигурна.

— Нито пък аз — обади се Спенсър. Тя също бе обмисляла възможността А. да се окаже на борда. При мисълта, че може да се озове насред океана заедно с един психопат, я побиха ледени тръпки.

— Как ви струва това пътуване до Карибите? — попита нервно Емили. — Имам усещането, че ще ми напомня за… всичко.

Ариа изстена.

— Поне няма да ходим в Ямайка — обади се Хана. — Круизният кораб щеше да спре в Сейнт Мартин, Пуерто Рико и Бермудите.

Спенсър затвори очи и си спомни колко развълнувана беше, че ще ходи в Ямайка през пролетната ваканция. Бяха решили да оставят зад гърба си Истинската Али, злобните послания на А., които бяха получили от нея, и преживяното в Поконос, което едва не доведе до смъртта им. Изпълнена с надежди, тя бе хвърлила в сака банските си, няколко тениски и същия лосион против изгаряне. „Всичко свърши — си беше помислила тя. — Животът ми вече ще бъде прекрасен“.

Спенсър погледна към часовника на нощното шкафче.

— Мацки, вече е десет часа. Време е да тръгваме. — Трябваше да се съберат на пристанището в Нюарк, Ню Джърси, малко след дванайсет.