Сара Шепард: Опарени

Мина един ден, после втори. Все така. Сякаш катастрофата не се беше случила. На третата сутрин Хана се качи в колата си и мина бавно по улица „Рийдс“, чудейки се дали цялата случка не се е разиграла само във въображението й. Но не, виждаше се огънатият парапет. В калта имаше следи от плъзгането на автомобила, а по земята проблясваха парчета стъкло.

— Може би семейството й е било много притеснено от случилото се и се е разбрало с ченгетата да си мълчат — предположи Спенсър, когато Хана й се обади, за да изрази притеснението си от липсата на новини. — Помниш ли Надин Рупърт, приятелката на Мелиса? Една нощ, докато били още в гимназията, Надин се напила и забила колата си в едно дърво. Нямало й нищо, но семейството й се примолило на полицаите да премълчат за инцидента и те се съгласили. Надин отсъства цял месец от училище, докато се възстановяваше, а след това разправяше на всички, че е била на минерални бани. Но после пак се напи и разказа на Мелиса какво всъщност се е случило.

— Ще ми се да науча, че не е ранена — рече Хана с тих гласец.

— Знам. — Спенсър звучеше притеснено. — Да се обадим в болницата.

И те го направиха, но тъй като Хана не знаеше фамилията на Мадисън, сестрата не можа да им даде никаква информация. Хана прекъсна връзката и се загледа безизразно в нищото. След това отвори уеб страницата на Държавния университет на Пенсилвания, където учеше Мадисън, и я потърси, с надеждата, че ще открие каква е фамилията й. Но в горните курсове имаше няколко момичета на име Мадисън — твърде много, за да може да ги провери една по една.

Щеше ли да се почувства по-добре, ако отидеше в полицията и си признаеше? Но дори и да им обяснеше, че другата кола е изскочила от нищото и я е избутала от пътя, никой нямаше да й повярва — щяха да я тикнат в затвора. Освен това щяха да се досетят, че е имала нужда от помощ, за да премести Мадисън, и е повикала приятелките си. Така те също щяха да загазят.

„Спри да си мислиш за това — каза си решително Хана. — Щом семейството й предпочита да си мълчи за това, същото трябва да се отнася и за теб“. Така че тя просто продължи да ходи в мола и да се пече на слънце край басейна в кънтри клуба. Избягваше доведената си сестра Кейт и беше шаферка на сватбата на баща й с Изабел, облечена в ужасна зелена рокля. Накрая спря да мисли непрекъснато за Мадисън и катастрофата. Все пак вината не беше нейна, а и с Мадисън сигурно всичко беше наред. И без това двете не се познаваха. Едва ли щеше да я види отново.

Но Хана нямаше представа, че Мадисън е свързана с някой, когото момичетата познаваха много добре — всъщност някой, който ги мразеше. И ако този някой знаеше какви са ги свършили, щяха да им се случат ужасни неща. Очакваше ги възмездие. Отмъщение. Мъчения. Същият този човек щеше да си постави за цел да се превърне в кошмар, който да вселява див страх в сърцата на четирите момичета.

В един нов — и далеч по-ужасяващ — А.

В една буреносна понеделнишка сутрин в края на месец март, Спенсър Хейстингс се взираше в марковия куфар „Луи Вюитон“, който лежеше върху леглото й. Той бе натъпкан догоре с дрехи и принадлежности за предстоящото еко-пътуване до Карибите, организирано от „Роузууд дей“. То представляваше комбинация от екскурзия и семинар, посветен на екологията. В семейството им използването на куфара беше дългогодишна традиция, носеща късмет; той бе принадлежал на Реджина Хейстингс, прапрабабата на Спенсър. Реджина си направила резервация за „Титаник“, но решила да остане още няколко седмици в Саутхемптън и да отпътува със следващия параход.

Когато Спенсър хвърли вътре трета тубичка лосион против слънчево изгаряне, телефонът й тихо пропя. На екрана се появи балонче със съобщение от Рифър Фредрикс. „ Здрасти, приятелче — пишеше там. — Какво правиш ?“

Спенсър намери номера на Рифър в списъка с контакти и му се обади.

— Приготвям си багажа за пътуването — каза тя, когато той вдигна още след първото позвъняване. — А ти?

— Почти съм приключил — отвърна Рифър. — Обаче съм прецакан. Не мога да си намеря спидото.

— О, стига, моля те — подразни го Спенсър, навивайки кичур медноруса коса на пръста си. — Ти нямаш спидо.

— Този път ме хвана. — Рифър се изкиска. — Но наистина не мога да си намеря банските.

Сърцето на Спенсър подскочи при мисълта за Рифър по бански — през тениската му си личеше, че е доста мускулест. Училището му също щеше да участва в пътуването, заедно с още няколко частни училища от района.