Сара Шепард - Опарени

Емили се качи на асансьора, който щеше да я отведе до стаята й. На горната палуба свиреше шумна калипсо група и звуците на баса боботеха през стените. Няколко момичета обсъждаха някакъв страхотен бар в Сейнт Мартин, за който бяха чули да се говори. Две момчета обсъждаха кайтсърфинга в Пуерто Рико. Всички носеха шорти и джапанки, макар навън да беше около десетина градуса.

Емили завиждаше на безгрижния им ентусиазъм — тя дори не можеше да се насили да изкриви ъгълчетата на устата си в усмивка. Можеше да мисли единствено за отсъстващия поглед в очите на майка си, за осъдителното мръщене на баща си, за омразата в сърцата им. За агента от ФБР, когото беше видяла по новините сутринта. За мъртвото тяло на Гейл. За лицето на Табита в мига, когато бе осъзнала, че пада. За криещия се в мрака А., който се киска, готов да я нарани.

Мислеше и за Али — Истинската Али и Тяхната Али. През цялото време Емили криеше една тайна; момичетата бяха избягали от къщата в Поконос точно преди избухването й, а Истинската Али все още беше вътре. Онова, което останалите не знаеха обаче, беше, че Емили бе оставила задната врата отворена, за да може Истинската Али също да избяга. Беше казала на всички, че я е залостила. А след като полицаите не намериха трупа, Емили остана убедена, че Истинската Али е успяла да се измъкне и все още е жива.

Месеци наред Емили се бе надявала, че Истинската Али ще се осъзнае и ще им се извини заради това, че ги е преследвала в ролята на А. Разбира се, Емили първа щеше да й прости. Все пак тя бе обичала Али — и двете Алита. Беше целувала и двете — Тяхната Али в седми клас, в дървесната къщичка, а Истинската Али — миналата година.

Но това беше преди Истинската Али да се захване с дъщеря й. Някои от посланията на А. заплашваха Вайълет. Едва тогава Емили осъзна, че Истинската Али не се съобразява с нищо. Тя въобще не се интересуваше от Емили и със сигурност нямаше намерение да оправи нещата. Тя просто беше… зла . Надеждата и любовта, които изпълваха Емили, се изпариха, оставяйки огромна празнина в сърцето й.

Асансьорът иззвъня и механичен глас обяви, че са стигнали до Слънчевата палуба. Групата ученици тръгна по дългия коридор, търсейки стаите си. Емили не искаше да се влачи след тях, затова се обърна към плъзгащата се стъклена врата, която водеше до малката веранда с изглед към водата. Тя излезе навън и пое с пълни гърди студения морски въздух.

Над главата й крещяха чайки. В далечината се чуваше бученето на уличното движение. Вълните образуваха пенести гребени, а седем палуби по-долу се чу боботенето на спасителна лодка. В този миг някой се покашля и Емили подскочи. В другия край на терасата стоеше девойка с маслинена кожа и дълга кестенява коса. Тя носеше тъмни очила, бяла рокля и равни пантофки с розов ширит.

В първия момент Емили не каза нищо. Момичето бе толкова ефирно и тихо, че тя го помисли за призрак.

Но след това то се обърна и каза:

— Здрасти.

— О! — рече Емили и отстъпи назад. — И-изплаши ме. Помислих си, че не си истинска.

Ъгълчетата на устните на момичето леко се повдигнаха.

— Често ли виждаш хора, които не са истински?

— Досега не съм виждала някой като теб — избъбри Емили и притисна ръка към устата си. Защо го каза?

Девойката повдигна вежди и свали очилата си. После се приближи към Емили. Отблизо се виждаха трапчинките на бузите й. Поразителните й зелени очи проблясваха и тя ухаеше толкова приятно на жасминов парфюм, че Емили почувства как й олеква.

— Може и да съм призрак — прошепна момичето. — Или русалка. Все пак нали сме в морето.

Тя леко докосна Емили по върха на носа, обърна се и влезе през стъклената врата. Емили продължи да стои отвън, обвита в облак от жасмин, зяпнала от изненада, с изтръпнал нос. Не беше сигурна какво се беше случило току-що, но определено й беше харесало. За части от секундата призракът — или русалката, каквото и да беше тя — я беше накарал да забрави абсолютно всички проблеми в живота си.

— Добре дошли на Фестивала на доброволците! — каза някакъв младеж е пясъчно руса коса, когато Ариа Монтгомъри и Ноъл Кан влязоха в казиното на кораба. — Не е ли страхотно да сте тук?

— Ъъъ, да — отвърна Ноъл, поглеждайки предпазливо към младежа.

— Чудесно! — рече той. Ариа беше почти сигурна, че когато е била на шест години, е носила същите очила с форма на звезди като неговите. Докато говореше, той бе застанал в неудобна близост до нея. — Казвам се Джереми. Тази седмица съм вашият круизен ръководител — продължи младежът. — И забавленията няма да спрат! Подготвили сме най-добрите представления — и най-добрия комедиант, Лу Кръстоносеца! Ще си умрете от смях — и ще разберете как да спасите планетата! — Той ги побутна навътре. — Разходете се! Намерете си нови приятели! И не забравяйте да си изберете доброволческа дейност!