Сара Шепард - Потрес

Щом мина през двукрилата врата, едно момиче с руса коса и големи виолетови очи й се усмихна широко.

— Здравей! За вечерята ли си дошла?

— Да — отвърна Спенсър и изправи рамене. — Спенсър Хейстингс. От Роузууд. — Тя се молеше никой да не разпознае името й — или да забележи нейната доста по-едра, двайсет и няколко годишна версия, която се вихреше на телевизионния екран в съседната зала.

— Добре дошла! Аз съм Харпър, една от студентските посланици. — Момичето се разрови в купчината табелки с имена и намери една, на която името на Спенсър бе изписано с големи печатни букви. — Хей, да не би да си получила това на Лидерската конференция във Вашингтон преди две години? — попита тя, поглеждайки към верижката със сребърен Вашингтонски монумент, която висеше от голямата кожена чанта на Спенсър.

— Да! — отвърна Спенсър, доволна, че в последния момент се сети да закачи фигурката на халката на ципа. Беше се надявала някой да я забележи.

Харпър се усмихна.

— И аз имам едно такова някъде. Мислех, че там канят само студенти.

— Обикновено е така — отвърна Спенсър с престорена стеснителност. — И ти ли беше там?

Харпър кимна енергично.

— Страхотно беше, не си ли съгласна? Срещата с всички онези сенатори, разиграването на сесиите в ООН, макар че вечерята по случай откриването беше малко… — Харпър замълча и направи измъчена физиономия.

— Странна? — предложи Спенсър и се изкиска. — За онзи мим говориш, нали? — Организаторите на събитието бяха наели един мим да ги развлича. Цялата вечер той се преструваше на заключен в невидима кутия или разхождаше въображаемото си куче.

— Да! — Харпър се изсмя. — Изглеждаше толкова зловещо!

— Помниш ли, че сенаторът от Айдахо направо се влюби в него? — изхихика се Спенсър.

— Абсолютно ! — Усмивката на Харпър беше топла и искрена. Тя погледна към табелката на Спенсър. — В „Роузууд дей“ ли учиш? Една от най-добрите ми приятелки се премести там. Познаваш ли Тенси Гейтс?

— Тя беше в отбора ми по хокей на трева! — извика Спенсър, доволна, че двете имат още нещо общо. Тенси беше едно от момичетата, което бе подписало петицията „Роузууд дей“ да започне да допуска седмокласнички в отбора по хокей на трева, с надеждата Спенсър да бъде избрана. Вместо това приеха Али, а Спенсър бе изпратена в скапания отбор на шестокласничките, където допускаха всякакви.

Тогава Спенсър погледна към табелката с името на Харпър. На нея бяха изписани клубовете, в които беше записана тя. Хокей на трева. „Дейли Принстониън“. И в дъното, с малки букви, бяха изписани думите Ръководител на дебатите, Айви клуб .

Едва се сдържа да не ахне. След като беше хваната неподготвена по време на дегустацията на торти, Спенсър бе извършила тонове проучвания за гурме клубовете на Принстън. Смесеният „Айви“, от чиито възпитаници бяха излезли държавни глави, изпълнителни директори на големи компании и литературни гиганти, беше на първо място в списъка й. Щом Харпър ръководеше „дебатите“, това означаваше, че отговаря за приемането на нови членове. Момичето определено бе от хората, които трябваше да познава.

Внезапно някой пред стаята започна да пляска с ръце.

— Добре дошли, първокурсници! — извика някакъв младеж с червеникаворуса коса. — Аз съм Стивън, един от посланиците. Вечерята ще започне всеки момент, така че моля, заемете местата си!

Спенсър погледна към Харпър.

— Искаш ли да седнем една до друга?

Лицето на Харпър помръкна.

— С удоволствие, но местата са надписани. — Тя посочи табелката с името на Спенсър. — Това номерче тук е на масата, на която ще седиш. Но пък съм убедена, че ще се запознаеш с някой от новоприетите.

— Да — отвърна Спенсър, опитвайки се да скрие разочарованието си. И преди да успее да каже още нещо, Харпър се отдалечи.

Спенсър намери масата си и седна срещу едно азиатче с щръкнала коса и правоъгълни очила, чийто поглед беше залепен за екрана на айфона му. Две момчета е еднакви сака от гимназия „Причърд“ разговаряха за някакъв турнир по голф, в който бяха участвали миналото лято. Дребничко момиче, облечено в костюм стил Хилъри Клинтън, крещеше по телефона си нещо за продаване на акции. Спенсър повдигна вежди, чудейки се дали то вече не си е намерило работа. Тези принстънски хлапета хич не си поплюваха.

— Ола .

От съседния на Спенсър стол я погледна момче с подстригана на катинарче брадичка, рошава кестенява коса и сънливи очи. Сивите му панталони имаха протъркани подгъви, обувките му, определено ушити от коноп, бяха кални и той миришеше на огромния бонг, който Мейсън Байърс си беше донесъл от Амстердам.