Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

Истанбул, 2006 г.

Досадно беше, че въпреки гърмящата часове наред електронна музика, не можеше да се отърве от песента, която й беше влязла в главата. Умът й си сътворяваше своя собствена музика и променяше в бумтене, тропане, стържене, бръмчене и жужене всеки звук, идващ отвън. Ритъмът се лееше от мощните високоговорители, постоянно се повтаряше, не спираше да пулсира в стомаха, върху ръцете й, в нещастните й бели дробове и черния й дроб, но не успяваше да завладее ушите й. Причината да се чувства така беше или крайната умора, или литрите алкохол, течащ във вените й. Не знаеше кое време на нощта е. Колко часа бе прекарала в тази къща, колко чаши беше изпила, каква бе тази гърмяща музика, за какво говореха тълпите от хора около нея, кога бе облякла тази къса червена рокля, кой с кого си лягаше, деня, месеца, годината… Умът й беше под блокадата на неразличими звуци и загадъчни образи. Блуждаещите й очи гледаха и не виждаха; ушите й не чуваха, а устата й от доста време не беше проговорила. Сенките на около четиридесет души обикаляха голямата дневна с висок таван. Четиридесет уста, които викаха, за да заглушат звука на музиката, и хора, които все още имаха какво да кажат по това време на нощта… Тъй като блясъкът на грима отдавна се беше изтрил, единствено приглушените светлини и цигареният дим, увиснал като облак във въздуха, прикриваха дефектите на изморените лица. Очите, които вече не се фокусираха и неуместният смях не носеха друго значение, освен зов за съвкупление.

Гайе, Мемо, Йонджа и Бурак пушеха на отворената врата, която извеждаше към дългия, тесен балкон на дневната. Те от години бяха неизменните приятели на домакинята, Дениз, и постоянни гости на тези партита. Точно пред тях танцуваха две момичета. Когато едното от тях разпусна събраните високо на главата и коси и да започна да ги размята в такт с музиката, на Нарин й се стори, че целият свят е влязъл в тези коси и се люлее, и тя отклони поглед. Сервитьори, опитващи се да съберат празните чаши и пълните пепелници, пияници, избутващи настрани диджея и пробващи се да пуснат своя музика, хора, проснати от изтощение върху дивани и фотьойли, но нямащи никакво намерение да се прибират вкъщи, тълпа от познати и непознати… В един ъгъл, близо до входа, известен телевизионер страстно целуваше момиче, за което само преди минута твърдеше, че е най-близката му приятелка, а ръцете му изглеждаха отлично запознати с гърдите на неговата най-добра приятелка. Нарин се оглеждаше неразбиращо и без смущение. В крайна сметка, ако беше в състояние да се изненада, би упражнила това си право спрямо двойката рекламни агенти, които само преди година се бяха развели скандално, а сега седяха прегърнати точно срещу нея. Отдавна беше научила, че живее в свят, където всичко е възможно.

Очите й потърсиха Дениз, но не можаха да я открият. Дениз, най-близката приятелка на Нарин и домакиня на партито, не се виждаше наоколо. Разбира се, причина за това можеше да е, че на Нарин й бе трудно да види дори върха на собствения си нос. Наля си в чашата още малко водка и с олюляване се отдалечи от дългата маса, превърната в бар. Може би щеше да се разстрои, ако беше забелязала на какво е заприличала от разлети напитки масата, за която Дениз плати цяло състояние само преди две седмици, но сега използваше цялата си концентрация да върви, без да падне. В края на краищата ако една маса щеше да е маса на Дениз, трябваше да свиква с всичко това. Същото правило беше в сила за всички мебели и предмети, които имаха щастието или нещастието да влязат в тази къща. Не им беше писано да участват във весели семейни закуски, спокойни вечери или приятни разговори, завършващи в прилични часове. Те споделяха съдбата на стол в бар. Безкрайни купони, постоянна музика, пиене, цигари и така нататък… Даже баровете, след забраната на пушенето в заведенията, можеше да се смятат за санаториуми в сравнение с тази къща.

Два големи дивана бяха избутани до стените и в освободеното по този начин пространство бяха поставени три малки бар маси за улеснение на гостите да пият и разговарят. Нарин седна на дивана, от който бе станала малко по-рано и решавайки, че бе дошъл моментът да наруши дисциплината на партито, свали високите си обувки и опъна крака върху малката масичка.