Ханде Алтайлъ: Неверни кафяви очи

— Ей ти, дай ми една цигара! — беше казал Реджеп и повече не продума.

След това се отпусна на стола пред портата и заби очи в далечина, която никой не можеше да види. Откъм предната страна на една синя порта гледаше към далечната си съдба. Гледаше към пикапа, който никога нямаше да бъде негов, към къщата в селото на хълма, която никога нямаше да построи. Нямаше да може да стане сутрин, да се протегне в градината и да пафка цигара, докато оглежда необятното море от маслини. Нямаше да може да сложи пари в джоба си и да си изкара щастливо в големия град. Съдбата се изплю в лицето ти, разбра ли! Като всички останали и той нямаше да може да се измъкне от тази дупка. Дошъл беше на този свят като ратай и щеше да си отиде като ратай. Щеше да умре до Черната Хатидже, без да е видял щастлив живот. „Ако да умреш, е краят на всичко, то аз съм умрял“, мислеше си той. „Умрял съм, само не съм погребан“.

Младежите даваха на Реджеп цигари и стояха да го пазят да не се нахвърли пак върху Хатидже, а Юмюхан измъкна сгушените Шадийе и Мехмет от края на двора, където стояха като приковани, и наплиска лицата им с вода, за да ги свести. Когато лицата на децата започнаха да стават от бели розови, тя ги изтика навън от портата и им каза:

— Хайде сега, вървете навън да подишате малко въздух!

Като не знаеха къде да отидат, Мехмет и Шадийе бяха клекнали до стената точно срещу баща си. След това Шадийе се беше разплакала. Сълзите й капеха безшумно и хлипаше тихичко, за да не я чуе баща й и да се разгневи. Ако беше отишла сутринта на училище, щеше сега да се връща от там като Нарин и нямаше да е видяла как баща й пребива майка им, и нямаше да е чула звуците, идващи от тялото на жената.

Клечащата до баща си Нарин се изправи, отиде до брат си и сестра си, седна долу и като снижи глас възможно най-много, попита Мехмет:

— Батко, мама ще умре ли?

— От къде да знам, бе, ще оживее или ще умре… — сопна се Мехмет, но Нарин не се предаваше и попита:

— Какво стана? Татко защо я би толкова много?

— Защо ли? Вуйчовците ни наследили всичките пари и ни изхвърлиха на бунището. Вече няма да имаме нищо.

— Какви пари?

— Как какви пари, бе, наследството! Наследството от дядо ми. Вуйчовците са го взели цялото, за нас не е останала и пукната пара!

Нарин беше шокирана. Очите на всички бяха обърнати към онова наследство. На баща й, на майка й, на Мехмет, Нарин, Шадийе… Всички се бяха уморили да чакат тези пари. Кой знае колко зими, колко лета, колко пролети, колко есени, колко дни и нощи бяха чакали.

— Тате знае как да ги вземе от вуйчовците! — каза Нарин. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не е могъл да ги вземе, затова се опита да убие мама!

— Ще ги вземе, ще ги вземе, татко ще вземе нашите пари от вуйчовците. Ще умре, но пак няма да ги остави на тях — настоя Нарин и изтри с мръсни ръце сълзите, които се търкаляха по бузите й. Мехмет си играеше с парчето дърво, Шадийе подсмръкна пет пъти едно след друго.

Имотен мъж беше бащата на Черната Хатидже. Най-голямата мандра в Яслъхан беше негова. Имаше земя, купена, когато парите бяха пари, и маслинови градини. Благодарение на това беше дал дъщеря си, която никой не би погледнал, на Червенокосия Реджеп. Всъщност, по онова време обичаше друго момиче Реджеп. Ако не беше заради парите, би ли се оженил за тази грозна Черна Хатидже? Сърцето му все още тъгуваше, когато виждаше старата си любов, но не можеше да направи нищо.

Омъжвайки дъщеря си, бащата на Черната Хатидже им даде къща на хубаво място в Яслъхан и добра сума пари. Освен това беше взел на работа в мандрата си безделника Реджеп. Стискайки зъби, Реджеп бе издържал работата там само шест месеца. С мотива, че шуреите му го тормозят, той предизвика скандал и напусна, затръшвайки голямата дървена врата на мандрата. Нямаше да позволи на никого да се отнася зле с него, особено на онези негодници братята на жена му… Когато се прибра вкъщи в онзи ден, за първи път преби Хатидже и тя не каза и дума. Нито в онзи ден, нито по-късно… Толкова беше щастлива, че си е намерила съпруг, особено, че се е омъжила за красавец като Реджеп, та дори бе готова да умре.

През втората година от брака им Червенокосия Реджеп беше привършил всичките им пари, а по средата на третата направи всичко възможно и бе продал къщата, която тъстът му беше дал заради Хатидже. Най-напред наеха къща близо до първия им дом, но не след дълго се озоваха в този бордей. Хатидже беше много разстроена, но уста не отвори и дума не каза на мъжа си. На Реджеп не му достигаха пари за пиене, хазарт, публични домове и положението им от ден на ден ставаше по-лошо. Бащата на Черната Хатидже все още им помагаше, но им даваше колкото да не умрат от глад.