Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

— Хайде, ставай вече, стана дванайсет.

Дениз дръпна пердетата и с нахалните слънчеви лъчи прогони черния мрак от стаята.

— О, махни се! Ще поспя още малко! — изстена Нарин. Осъзнаваше, че е останала у Дениз, защото снощи беше прекалено пияна, за да се върне вкъщи, но не си спомняше как се бе озовала в това легло.

— Не, няма да спиш! Достатъчно спа. Умирам от скука тук.

Нарин направи опит да отвори клепачите си, които тежаха сякаш отгоре им имаше камъни, но й трябваше още време, за да дойде на себе си. Искаше да спи в продължение на много минути, часове, даже дни. Докато Дениз не спираше да бърбори, че трябва да става, че времето е чудесно, че иска да излязат навън и да си устроят една хубава неделна закуска, снощната музика не спираше да звучи в пъхнатата под възглавницата глава на Нарин. Този път бе пила достатъчно, за да съсипе целия си организъм, който и без това не носеше на алкохол. Въпреки намерението си да изпие само едно, две, три или четири питиета, в даден момент беше спряла да ги брои. Изправи се и седна в леглото. В тялото й стана революция, органите й с къркорене си сменяха местата. Защо, по дяволите, пи толкова много! Вярно, беше част от това да си приятелка на Дениз. Щом си близо до нея, само въпрос на време е да преминеш всички граници. Пресегна се към бутилката с вода, поставена до леглото, и я довърши на един дъх.

— Хайде сега, ставай от това легло. Вземи си душ, стегни се и да излизаме. При такова хубаво време стоим затворени вкъщи заради тебе. Хайде, размърдай си задните части!

Дениз я гледаше с такъв жизнерадостен израз, сякаш не тя, а някой друг бе правил парти предишната нощ и бе забавлявал толкова много хора. Беше взела душ и беше облякла памучна лилава рокля, която стигаше до земята, а над нея бе сложила дълга зелена жилетка. Червеникавата й коса се спускаше на вълни до раменете, а почти прозрачната бяла кожа светеше като огряна отвътре от светлина. Беше жива и изпълнена с енергия, сякаш току-що се завръщаше от почивка.

— Дениз, честно, не съм в състояние да ходя никъде. Ти върви, където искаш!

— За бога, недей така, къде ще ходя сама? В такъв случай да си стоим у дома и да умираме от глад. Вкъщи няма нищо за ядене, скъпа. Хайде, раздвижи се, ще ти дам хапче и ще се оправиш.

Нарин събра всичките си сили, мърморейки недоволно стана от леглото и отиде в банята. Отчаяно разгледа в огледалото разрошената, къса черна коса и подутите, кървясали, изморени сини очи. Не е възможно с това лице да се появи пред хора. Пусна душа, седна във ваната и стоя там неподвижно в продължение на дълги минути, докато топлата вода, която пръскаше отгоре, отмиваше просмукалата се в косата й миризма на цигари и умората от дългата нощ. Когато се увери, че дъното на ваната се е затоплило напълно, се протегна и легна, и няколко минути дряма под дъжда от капки, който валеше отгоре. Беше сигурна, че пиенето усилва ефекта на гравитацията. Доколкото можеше да си спомни, гравитацията беше по-силна при полюсите и край морето, а намаляваше на екватора и в планините, но хората, които пишеха учебниците в училище, не знаеха нищо за връзката между алкохола и гравитацията.

Уви се в халата си и излезе от банята, чувстваше се малко по-добре, но само малко по-добре, и леглото продължаваше да й изглежда красиво като райска градина. Намери анцуга, който беше взела със себе си, защото на излизане за партито знаеше, че няма да се прибере вкъщи, и започна да се облича с бавни движения. Даже и да искаше, не можеше да се движи по-бързо.

— Ама как само повърна върху човека! — засмя се Дениз. В същото време ревизираше външния си вид в огледалото.

— Кой повърна? — слисано попита Нарин.

— Ами ти… върху гаджето на Ърмак.

— Какви ги говориш? Не си измисляй!

Дениз се завъртя чевръсто към Нарин.

— Каква измислица, моето момиче? Не си ли спомняш? Човекът ти каза здравей и ти веднага повърна върху него. Бяхме точно пред вратата, тъкмо бяха пристигнали…

Дениз изреждаше подробностите и същевременно наблюдаваше реакцията на Нарин. Нарин поклати глава, цялото й тяло гореше, сякаш я бяха полели с вряла вода от главата до петите. Опита се да отгатне дали Дениз се шегува, преценявайки изражението й.

— Виж какво, ако се правиш на интересна, много ще се разсърдя. Наистина ще се ядосам — повиши глас. Дениз обичаше да си прави шеги, които злепоставяха хората, и често вбесяваше Нарин.

Дениз я гледаше със същото недоверие:

— Не мога да повярвам, че не помниш! Кълна се, че повърна, Нар. Съсипа дрехите на човека.