Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

— Престани!

— Можеш да си сигурна, не се шегувам. Беше ужасно. Само си помисли, горката Ърмак… Намира си гадже, хваща го за ръка и го завежда на парти у сестра си, и точно ти от всичките онези хора…

— Добре, стига! — извика Нарин. — Във всеки случай заради тебе се напих толкова много, не спираше да ме наливаш. Знаеш, че не ми понася смесването на различни питиета, и въпреки че го знаеш, всеки път правиш едно и също!

Дениз изглежда никак не се впечатли от всичките тези обвинения.

— Наистина ли не помниш нищо? Е, толкова по-зле за теб!

Нарин затвори очи. Последното, което помнеше от партито беше известният телевизионер, който се целуваше с някаква жена. За случилото се след това в съзнанието й нямаше и грам следа. Не помнеше нито пристигането на Ърмак, нито запознаването с нейния приятел, нито повръщането, нито как е дошла до леглото… Кога беше свършило партито? Кога си бяха отишли всичките тези хора? Нищо не помнеше.

— Добре, какво направи онзи мъж? — попита с неудобство. — Имам предвид, когато повърнах…

— Какво да направи, миличка? Нищо не направи. Каза, че такива неща се случват, дадох му да облече една тениска и му избърсахме панталона. Даже и обувките на човека бяха оплескани. Както и да е, тръгнаха си веднага. В това състояние нямаше как да останат повече…

Нарин скри лице с ръка и закрачи из стаята засрамена:

— Дявол да го вземе, направо скандално!

— О, а той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Какво толкова е яла тази жена?“

Дениз се изсмя като луда за думите му, а Нарин се задоволи само да я изгледа кръвнишки.

— Човекът сигурно си е помислил, че съм някаква вманиачена алкохоличка. Не се смей като идиотка! Понеже си ми най-близката приятелка, сигурно си е помислил, че и ти си такава, и то всъщност си е така. Затова няма да се изненадам, ако скоро избяга и изостави Ърмак. Никой не иска да излиза със сестрата на алкохоличка.

— Заради теб сестра ми ще си остане сама!

Нарин се направи, че не чува Дениз. Това беше единственият начин да се спаси от подигравките й.

— Ърмак каза ли нещо?

— Не, и тя не каза нищо.

Нарин някак си не повярва на това. За разлика от Дениз, не беше в характера на Ърмак да не се обижда на хората.

— Най-добре е да се обадя на Ърмак.

— Защо?

—Защо ли? За да се извиня. Тя се е изложила заради мен. Ама ми кажи направо, ако ми е много ядосана, не искам точно сега да слушам куп обидни думи напразно.

— Казах ти, не се ядоса!

— Тогава ще й се обадя — отвърна Нарин, хвана мобилния си телефон като оръжие и го опря до главата си.

— Добре, но по-кратко!

Незнайно как, но Ърмак или наистина не се сърдеше, или беше в един от добрите си дни.

— Миличка Нарин, моля те, не преувеличавай. Няма за какво чак да се драматизира случилото се — каза и набързо приключи темата, като не даде възможност на Нарин да се чувства още по-неловко.

Обаче Нарин знаеше много добре, че понякога най-неочаквано тя можеше да става рязка и хаплива. Изобщо не можеше да схване основанията за реакциите на Ърмак, затова беше избрала да стои колкото може по-далече от нея. Заминаването на Ърмак в чужбина преди около шест месеца беше улеснило нещата. Точно когато Нарин се канеше да затвори, Ърмак каза:

— Ще ходим на закуска в Йеникьой, хайде елате и вие!

— Ти полудя ли, за нищо на света няма да дойда. Нямам никакво намерение да се срещна с мъжа, върху когото съм повърнала. Особено днес.

— О, не говори глупости! В сряда отново заминавам за Женева, изчезвам за десет дни. Моля ви, елате!

— Да отидем ли в Йеникьой на закуска? — Нарин попита Дениз, и същевременно й даваше знак с глава да каже „не“.

— О, страхотно! Разбира се, ще отидем, защо не? — отвърна Дениз. Постара се гласът й да е достатъчно силен, за да я чуе Ърмак. Изхили се самодоволно и отскочи две крачки назад, за да се запази от евентуални удари от Нарин, която я гледаше, сякаш ще я убие.

Нарин затвори и изкрещя:

— Малоумница!

Яслъхан, 1986 г.

Черната Хатидже остана в болницата цяла седмица. В деня, когато се прибра вкъщи със счупена ръка, спукани ребра, с тяло, покрито със синини и три избити зъба, които нямаше да бъдат възстановени до края на живота й, мъжът й дори не стана от мястото под навеса, където се беше изтегнал. Шадийе и Мехмет не можеха да отидат близо до майка си, защото се страхуваха от баща си. Само Нарин сякаш излетя от мястото си, отиде при нея, взе чантата от ръката на жената и обви ръце около кръста на майка си. Черната Хатидже извика: