Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

— Стига, дъще, стига, боли ме!

Нарин изплашено пусна жената и отскочи назад.

Тази вечер ядоха храната, донесена от комшийките, и изобщо не разговаряха. По принцип не бяха семейство, в което се разговаря, но този път къщата беше толкова тиха, сякаш светът щеше да се срути върху тях, ако проронеха и една дума — поне докато Ердоган, съпругът на Юмюхан, не дръпна връвта на резето на портата, за да влезе.

— Надявам се, че си по-добре, сестро, добре дошла. И Юмюхан щеше да дойде да те види, но каза, че вече е късно и ще се отбие утре.

— Благодаря — отвърна Хатидже и понечи да стане, за да направи място на Ердоган.

— Сядай, сестро, сядай. Ял съм. Само ще приседна ей тук.

Ердоган се разположи на миндера до масата. Изглеждаше щастлив.

— Ах ти, приятелю Реджеп, пак си стъпи на краката — рече с усмивка, която показа всичките му трийсет и два зъба.

Реджеп погледна подозрително приятеля си и попита:

— Какво се е случило? Какво означава това, че съм си стъпил на краката?

— Цял Яслъхан говори за твоето момче. Не е имало такъв футболист откакто Яслъхан е Яслъхан. И не само Яслъхан. Казват, че в Турция не е имало такъв като него.

— Боже мили! — възкликна Реджеп и завъртя дървения си стол към Ердоган.

Хатидже и децата натъпкаха последните залъци в уста и веднага напуснаха масата. Когато Реджеп повика Мехмет с думите:

— Специално ти спри! — момчето почервеня, опита се да си поеме въздух, съвсем се смали и седна на мястото си.

До този ден винаги, когато отиваше да играе футбол, ядеше пердах от баща си. Червенокосия Реджеп никак не обичаше тези неща. Ако разбереше, че миналата седмица един ден беше кръшнал от работа, за да отиде да играе мач, боже опази, щеше да го разполови. Какви мръсотии е дошъл да забърка този педал Ердоган? Да го убие ли се опитва това долно животно? Капки пот се събраха върху челото на Мехмет, гърлото му пресъхна.

— Я ми кажи каква е тази работа с футбола, Ердоган. Кажи ни да научим какъв юначен син имаме… — рече Реджеп.

Ердоган не беше забелязал заплашителния тон в гласа му, но Мехмет подуши приближаването на бедата. „Закриляй ме, Господи мой!“

— Онзи ден твоичкият игра в един местен мач.

— Е, ние не сме чули за това… Кога ходи на мач, ти бе? — попита Реджеп, подпирайки се леко на масата срещу Мехмет.

Мехмет се дръпна уплашено назад и измънка:

— Преди четири-пет дни…

Ако на тази възраст човек може да получи инфаркт, щеше на него да му се случи.

— Ти не ходиш ли на работа, калпазанино?

— Чакай малко, бе, Реджеп, недей веднага да се ядосваш! Почакай първо да довърша това, което ти разказвам — намеси се Ердоган.

— Хайде, довършвай! — каза Червенокосия Реджеп, без да сваля поглед от Мехмет. Детето затрепери.

— Нали знаеш, има един Пезевенк Хюсам? Е, Мехмет игра в неговия отбор. Най-напред всички питаха какво прави тук това дребничко момче? После видяха как твоят прави за смях всичките най-знаменити футболисти на Яслъхан и започнаха да му ръкопляскат.

— Кучи син с кучетата! — процеди през зъби Червенокосия. — Какво каза на железаря, за да избягаш от работа, ти бе, келеш?

Не понасяше някой от семейството му, освен него, да кръшка от работа. Всички трябваше да работят като магарета.

Преди Мехмет да успее да отвори уста — всъщност нямаше и да я отвори — Ердоган отново се намеси. Този път с по-висок тон:

— Абе, Реджеп, ти не слушаш ли какво ти говоря? Пиленцето кацна на рамото ти, човече! Знаеш, че акълът ми много не отбира от тези работи, но хората, които са го видели казват, че след време това момче ще играе във „Фенер“ или „Бешикташ“,…

Реджеп внезапно спря да говори, замисли се. Погледна ту надясно, ту наляво, после се обърна към Мехмет и попита:

— Вярно ли е това, бе, ей?

— Играх добре, татко, много ръкопляскаха — каза Мехмет без да отделя поглед от масата.

— Не говоря за това, бе, момченце, можеш ли наистина да играеш добре в такъв отбор като „Фенер“, „Бешикташ“ и от този род?

Мехмет пое най-дълбокия дъх, който дробовете му бяха поемали за този ден и погледна баща си в очите за първи път, откакто беше започнал този разговор. Когато видя, че баща му не го гледа кръвнишки, изпусна въздуха, който задържаше. С пресекващ от страх глас каза:

— Един човек от Яслъханспор гледал мача и казал: „През живота си не съм виждал такъв като него“. Когато мачът свърши, дотича до мен и ме заразпитва. Каза, че щял да дойде, щял да разговаря с теб.

Дни наред сън не го хващаше Мехмет дали този човек наистина ще дойде. Умираше от ужас, че мъжът ще дойде и баща му ще научи, че е ходил да играе футбол, и ще го напердаши. Нещо повече, когато баща му започнеше да бие, понякога боят можеше да продължи дълго време, месеци, дори години. От друга страна искаше този човек да дойде. Можеше да се случи — макар вероятността да бе толкова малка, колкото гнидите, които понякога се появяваха в главата му — мъжът да успее да убеди баща му, че синът може да стане футболист. Сърцето му бе поело едно пътуване между надеждата и страха. Беше такова, че не можеше нито поради надеждата си да забрави страха, нито да се предаде на страха и да каже сбогом на надеждата. Два дни вече изричаше молитви, които бяха толкова объркани, колкото беше умът му: Дано този човек да дойде, но нека да не идва. Нека да не идва, но дано да дойде…