Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

Яслъхан, 1986 г.

Кварталът Муратели на прислонения в планината и с население от двайсет и пет хиляди жители Яслъхан, беше разделен от прашен, черен път. Докато не особено кротките жители на циганския Горен Муратели водеха весел, пълен с кавги, шумен живот в къщурките си до планината, обитателите на Долен Муратели живееха безметежно в онази част от района, която се намираше по-близо до града. Тъй като нито хората от електрическата компания, нито полицията дръзваха да стъпят в Горен Муратели, хората, които живееха там, не плащаха ток, и понеже хората от Долен Муратели смятаха, че са обременени с техните сметки, негодуваха остро. Точно поради тази причина двете страни на няколко пъти бяха имали истински дърпания, но нещата биваха уреждани преди да излязат от контрол. Всички знаеха, че добавянето на масло в огъня означава някой да си тръгне, а жителите на Муратели нямаше къде другаде да отидат. Ето защо всеки път се случваше едно и също нещо: викаха един срещу друг, крещяха си, а накрая казваха: „Всемогъщи боже…“ и продължаваха напред. Оттогава насетне, с изключение на младежи, които се счепкваха от време на време за някое момиче или деца за топката си, между тях нямаше прекомерна вражда, но не можеше да се каже и че бяха добри съседи. Според старите хора Муратели дължеше спокойствието си на това, че хората и от двете страни се държаха на разстояние. Това беше най-бедният край на Яслъхан. Цигани, скитници, хора, затънали в тресавището, онези, които никога не бяха видели бял ден, безделници и нещастници, бяха разделени с тънка линия един от друг, и с дебела от останалите райони на Яслъхан. Едноетажни или двуетажни къщи с олющена мазилка, голи улици с някое дърво тук-там, недохранени мършави деца, които тичаха на тумби, а майките им — с неизменната цигара в уста — се надвесваха до кръста през прозорците и крещяха…

Апатията на хората, опитващи се просто да съществуват, отдавна отказали се от надеждата да бъдат някой, бе просмукала всеки камък в този край. Шум на бедност и крещяща мръсотия се смесваха по малките улички. Родените тук не въставаха срещу съдбата си, защото бяха сигурни, че за тях няма изгледи за нещо друго. Онези, които идваха по-късно, се кълняха, че възможно най-скоро ще се измъкнат от тази дупка, но не успяваха да изпълнят клетвите си. Примирението бавно се спускаше над тях, коварно проникваше до мозъка на костите им и не след дълго те се превръщаха в част от улиците на Муратели. Започваха да принадлежат на това място както камъкът на пътя или клонката на дървото.

Когато дъвчещата дъвка Нарин влезе в уличката, облечена в своята тъмносиня гимназиална туника, стигаща до глезените й — изхвърлената стара туника на върлинестата дъщеря на съседката — тя превъртя дъвката два пъти в устата си, за да я изплюе във вратата на първата къща. Обичаше да прави това, понеже куцата собственичка на къщата преди две години жестоко беше била с пръчка Нарин по главата, че посегнала към клоните на мушмулата в нейния двор, които бяха надвиснали над улицата. От този инцидент насетне момичето никога не минаваше пред къщата на жената без да направи нещо. Хвърляше през прозореца трупове на дребни или едри животни, които бе открила, размазваше намерени на пътя конски фъшкии по вратата на куцата, плюеше срещу прозорците й, а в дни, когато не бе намерила нищо, хвърляше дъвката си точно пред прага, за да се залепи за крака на жената.

В онзи ден, тъй като вниманието й бе съвсем погълнато от мисълта за злините, които би сторила на жената, не забеляза веднага раздвижването пред тяхната къща. Ако не беше чула писъците откъм махалата, нямаше да вдигне глава и да погледне нататък по улицата. Първото, което видя, беше баща й — пушеше цигара, седнал на един стол пред тяхната врата. Всъщност, накъдето и да погледнеше, винаги първо виждаше баща си. И заради едрото му тяло, и защото не искаше да го вижда, винаги той се появяваше пред нея. Присъствието на Червенокосия Реджеп винаги беше знак за опасност, този мъж притежаваше уникалната способност да придава на мястото, където се намира, атмосфера на обреченост. Сестра й Шадийе, която бе облегната на стената точно срещу тяхната къща, бършеше сълзите си, а брат й Мехмет клечеше до нея и играеше с парче дърво в ръката си. Нарин присвиваше очи, като се опитваше да отгатне какво се бе случило, и забрави да изхвърли дъвката. Съседки се втурваха и изскачаха от къщата, някои от тях кълняха баща й на минаване покрай него, но Червенокосия Реджеп не издаваше и звук. Дърпаше силно от цигарата си и гледаше в пространството. Когато Нарин влезе в къщата със смалени от страх стъпки, никой не обърна глава към нея и момичето се плъзна вътре като призрак.