Ханде Алтайлъ: Неверни кафяви очи

Знаеше, че Дениз няма да има нищо против, дори нямаше да забележи. Опря пулсиращата си глава на дивана и затвори очи, без да обръща внимание на това, колко високо се бе вдигнала късата й червена рокля. Движението на не по-трезви от нея хора и музиката караха стомаха й да се обръща. Опита се да диша дълбоко, но сега на стомаха й стана още по-лошо заради цигарения дим, изпълнил дробовете й. Да отиде до тоалетната и да повърне — това можеше да е решение, но се чувстваше прекалено слаба, за да го направи. Ще трябва да стане, да се придвижи до тоалетната, да повърне, да си измие лицето и ръцете… Какво усилие! Облегна се назад, опита да успокои стомаха си, но не успя. Веднъж като му прилошее на човек, не преминава лесно. Точно когато щеше да изгуби съзнание, мозъкът й като по чудо заработи отново, пое контрола и нареди строго: „Стани! Стани и веднага отиди в тоалетната! Иначе скоро ще оплескаш навсякъде!“

Полагайки забележителни усилия за човек в нейното състояние, тя свали тънките си крака от масичката и извика на къдрокосия млад мъж, който се канеше да седне до нея:

— Вдигни ме!

Мъжът, който не чуваше нищо заради шума, се наведе към нея и изкрещя в ухото й:

— Какво каза?

Нарин се опита да се изправи, опирайки се на страничната облегалка на дивана — чак тогава Къдрокоско разбра положението, хвана я под ръка и й помогна да се изправи. Щом се увери, че може да пази равновесие, Нарин се опита да си обуе обувките, които бяха долу до масичката, но по никакъв начин не можеше да улучи с крака правилното място и да успее да ги напъха в обувките. Къдрокоско извика в ухото й:

— Зарежи! — и Нарин осъзна, че има право. Всъщност, дори и да успееше да ги сложи, не беше сигурна, че ще може да запази равновесие на тези високи токчета.

Лъкатушеше боса с несигурни крачки в посока към тоалетната, не забеляза, че входната врата се беше отворила и бяха влезли двама души. Видя само един човек. Просто застана и зяпна мъжа. Не знаеше откъде, но беше сигурна, че го познава. Видът на мъжа обърка мозъка й, замъглен от пиенето, болката прониза сърцето и стомаха й. „Кой беше? Кой беше? Кой беше?“ Въпросът не преставаше да се удря в стените на черепа й. Не знаеше. Не знаеше и защо, когато го видя, очите й се насълзиха, защо скри уста с ръка, сякаш искаше да сподави писък. Дениз неочаквано се появи зад нея и започна да я дърпа към вратата, искаше да протестира, но тъй като нямаше сили да се съпротивлява, остави приятелката й да я влачи като клонка, уловена от течението. Дениз вървеше към новодошлите, силно развълнувана, от друга страна с полурадостен, полусърдит глас викаше:

— Най-после успяхте да дойдете! Наясно ли сте колко е часът? Идвате, когато всички си тръгват.

Избутвайки настрани неколцина пияни отпред, те си отвориха път да минат и стигнаха до вратата. До този момент Нарин не беше забелязала, че мъжът държеше за ръката едно момиче, и това момиче беше Ърмак. Докато Дениз прегръщаше сестра си, мъжът гледаше Нарин. С открити, безизразни, чужди очи, които носеха хлад от улицата… В погледа му нямаше и намек, че познава младата жена, но за Нарин неговите кафяви очи, ъгловато лице и прави вежди, бяха така познати, както собственото й лице.

Ърмак се измъкна от ръцете на сестра си, прегърна Нарин и започна да се оплаква:

— О, Нарин, моля те, накарай я да млъкне!

На Нарин й се стори, че гласът й е по-жизнерадостен от обикновено.

— Сякаш съм искала да закъснеем. Трябва да е благодарна, че дойдохме. Полетът се забави два часа, после куфарите ни не се появиха. Отидохме до къщи, преоблякохме се и хукнахме насам. Но сестра ми, вместо да е благодарна, че си дадохме труд да дойдем по това време, не спира да мърмори.

Видя, че Нарин стои без да реагира, обърна се към мъжа до нея и рече през смях:

— Това е Нарин! Най-близката приятелка на Дениз. Но сега е фиркана до козирката и не разбира за какво говорим.

— Не се дръж с приятелката ми като с пияна, тя разбира всичко, нали. Нар? — каза Дениз, като състрадателно оправи късата черна коса на Нарин, паднала върху лицето й. — Хей, нали искаше да видиш гаджето на Ърмак? Ето, той е тук.

Клатушкайки се, Нарин направи крачка към мъжа и протегна ръка:

— Здрасти, аз съм Нарин.

Каза го толкова неразбрано, че се наложи Дениз да повтори:

— Нарин!

— Аз съм Фърат — отговори мъжът и показа отлични рефлекси, като хвана Нарин, която щеше да се катурне настрани. — Добре, хванах те. Добре ли си?

— Добре съм… Добре съм… — измърмори Нарин и сякаш за доказателство се усмихна на Фърат, който я бе уловил здраво през кръста. След това, под изумените погледи на тълпата, повърна върху снежнобялата му риза.

Читать дальше