Сюзън Филипс: Бебето е мое

Джоди хвърли поглед към кухненския часовник. Искаше да чуе остатъка от това, но студиото преди мача започваше.

— Имаш ли нещо против да пусна телевизора, докато довършваме разговора?

Джейн изглеждаше объркана, сякаш не бе съвсем сигурна какво е телевизор.

— Не, мисля, че нямам.

— Супер. — Гостенката си взе кафето и отиде в хола. Настани се на дивана, сложи чашата на масичката и изрови дистанционното изпод някакво страшно интелектуално списание. Тъкмо даваха реклама за бира, така че тя изключи звука. — Сериозно ли искаш бебе? Въпреки че не си женена?

Съседката й отново си беше сложила очилата. Бе седнала в меко кресло с волани около основата, а зад главата й висеше картината на мидата с голямата, влажна перла. Краката й бяха затворени, стъпалата — долепени едно до друго, глезените й се докосваха.

Имаше страхотни глезени, забеляза Джоди — тънки и добре оформени.

Гърбът й отново беше изпънат, сякаш някой беше завързал дъска за него.

— От доста време мисля за това. Дори не възнамерявам да се омъжвам — работата ми има прекалено голямо значение за мен — но искам дете повече от всичко на света. И смятам, че ще бъда добра майка. Явно днес си дадох сметка, че няма как да го постигна и това ме съкруши.

— Имам една-две приятелки, които са самотни майки. Не е лесно. Все пак, ти имаш далеч по-добре платена работа от тях, така че за теб не би било чак толкова трудно.

— Не парите са проблемът, а това, че не мога да измисля начин да го направя.

Джоди я зяпна. Като за умна жена, определено беше доста глупава.

— За мъж ли говориш?

Джейн кимна.

— В колежа трябва да има цял куп мъже. Нищо работа — каниш някого у вас, пускаш малко музика, даваш му една-две бири и го оправяш.

— О, не бива да е някой, когото познавам.

— Ами тогава го забърши в някой бар.

— Никога не бих могла да го направя. Трябва да познавам медицинската му история — тя понижи глас, — а и не знам как да сваля някого.

Джоди не можеше да си представи нищо по-лесно, но пък тя имаше доста повече неща, които работеха в нейна полза.

— Ами онези… банки за сперма?

— В никакъв случай. Твърде много от донорите са студенти по медицина.

— Е, и?

— Не искам бащата на детето ми да е интелигентен.

Джоди беше толкова слисана, че забрави да включи звука на телевизора, въпреки че рекламата за бира беше свършила и в момента интервюираха главния треньор на „Старс“, Честър „Дюк“ Раскин.

— Искаш бащата на детето ти да е глупав?

Професорката се усмихна.

— Знам, че звучи странно, но за едно дете е много трудно да бъде по-умно от всички около себе си, докато расте. Не може да пасне никъде, поради което никога не бих могла да имам дете от Крейг, нито дори да рискувам с банка за сперма. Трябва да имам предвид собствените си генетични заложби и да намеря мъж, който да компенсира за тях. Ала всички мъже, които познавам, са брилянтни.

„Ама че странна мадама“, реши Джоди.

— Смяташ, че понеже си страшно умна, трябва да си намериш някой глупак?

— Сигурна съм в това. Не мога да понеса мисълта детето ми да бъде принудено да преживее онова, през което преминах самата аз, докато растях. Дори сега… Всъщност, няма значение. Въпросът е, че колкото и да искам дете, не мога да мисля единствено за себе си.

Лицето, появило се на телевизионния екран в този миг, привлече вниманието на Джоди.

— О, мамка му, задръж за малко. Трябва да чуя това.

Тя сграбчи дистанционното и пусна звука.

Пол Фенеман, един от спортните журналисти на канала, вземаше интервю от Кал Бонър. Джоди знаеше извън всяко съмнение, че Бомбардировача яростно мрази Фенеман. На журналиста му се носеше славата, че задава тъпи въпроси, а куотърбекът изобщо не търпеше глупаци.

Интервюто беше записано на паркинга на тренировъчния център на „Старс“, разположен в покрайнините на Нейпървил, най-големия град в Дюпейдж.

Фенеман говореше пред камерата със страшно сериозен вид, сякаш се канеше да направи репортаж за някоя голяма война или нещо такова.

— Разговарям с Кал Бонър, куотърбека на „Чикаго Старс“.

Камерата се насочи към Кал и кожата на Джоди овлажня от смесица на похот и неприязън.

Мамка му , наистина беше секси, въпреки че годините му напредваха.

Стоеше пред огромен мотор „Харли“, облечен в дънки и впита черна тениска, която подчертаваше едни от най-страхотните гърди в отбора. Някои от момчетата бяха толкова напомпани, че изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се пръснат, но този тип беше съвършен. Вратът му също си го биваше — мускулест, но не от онези дънери, които имаха повечето футболисти. Кестенявата му коса беше леко чуплива и той я носеше съвсем къса, за да не му се налага да се занимава с нея. Такъв си беше Бомбардировача. Нямаше никакво търпение с неща, които смяташе за маловажни.