Сюзън Филипс - Бебето е мое

Представляваха цветя с дълбоки, тъмни сърцевини. Цветя, чиито венчелистчета надвисваха над влажни, загадъчни недра. Имаше… по дяволите. Мидена черупка, в която почиваше малка, влажна перла, при чийто вид дори човек с най-непорочния ум би се сепнал. Запита се дали професорката не е обратна. Защо иначе би искала да гледа вагини от цветя всеки път щом влезе в хола си?

Последва я в кухнята, която беше издържана в блед лавандулов оттенък. На прозореца имаше красиви завеси с десен на цветя — обикновени цветя, не от онези порнографските от картините в хола.

Всичко в кухнята беше симпатично и жизнерадостно, с изключение на собственичката й, която имаше по-достолепен вид и от Господ.

Доктор Джейн бе от онези спретнати, строго облечени жени. Ушитият й по мярка панталон беше на ситно, черно-кафяво каре, а мекият й бежов пуловер със сигурност бе от кашмир. Въпреки ръста си, имаше дребни кости, стройни крака и тънка талия. Джоди би могла да й завиди за фигурата, стига професорката да имаше гърди… или поне нещо, което би могло да мине за такива.

Косата й стигаше до линията на челюстта — светлоруса с ленени, платинени и златисти кичури, които нямаше как да не бъдат естествени. Беше оформена в една от онези консервативни прически, които Джоди за нищо на света не би си направила — сресана назад, за да открие лицето й, и придържана с тясна лента от кафяво кадифе.

Съседката й се обърна лекичко, така че сега Джоди я виждаше по-добре. Колко жалко, че носеше тези големи, зубърски очила. Те криеха доста приятни зелени очи. Челото беше хубаво, носът също ставаше — нито прекалено голям, нито твърде малък. Устата й можеше да се нарече интересна — горната устна беше тънка, а долната — пълна. И освен това имаше страхотна кожа. Ала като че ли не се поддържаше особено. Джоди би добавила много повече грим. Общо взето, професорката беше хубава жена, но имаше малко строг вид, особено с тези зачервени очи.

Джейн сложи капака на кутията и я подаде на гостенката си, която тъкмо се канеше да я поеме, когато погледът й падна върху смачканата опаковъчна хартия на кухненската маса и малката купчинка подаръци до нея.

— Какъв е поводът?

— Нищо особено. Имам рожден ден.

Гласът й бе някак странно дрезгав и Джоди чак сега забеляза кърпичките, които жената стискаше в ръката си.

— Ей, сериозно ли? Честит рожден ден.

— Благодаря.

Без да обръща внимание на пластмасовата кутия в протегнатата ръка на доктор Джейн, Джоди отиде до масата и заразглежда подаръците: миниатюрна кутийка с бели канцеларски принадлежности, електрическа четка за зъби, химикалка и талон за безплатна смяна на автомобилно масло.

Направо жалко. Нито дори един чифт луксозни чорапогащи или пък секси нощничка.

— Кофти.

За нейна изненада, Джейн се изсмя кратко.

— Напълно си права. Приятелката ми Каролайн винаги се представя с някой отличен подарък, но в момента е на разкопки в Етиопия.

А после, още по-изненадващо, изпод очилата се плъзна една сълза и се търкулна по бузата й.

Доктор Дарлингтън се вцепени, сякаш това не се беше случило, ала подаръците наистина бяха скучни и на Джоди й дожаля за нея.

— Ей, не е чак толкова зле. Поне няма защо да се тревожиш дали са уцелили размера ти.

— Съжалявам. Не трябва… — Джейн стисна устни, но въпреки това изпод очилата й се търкулна още една сълза.

— Няма нищо. Ти седни, а аз ще направя малко кафе.

Побутна я към един от столовете, а после отнесе пластмасовата кутия до кухненския плот, където имаше кафемашина. Понечи да попита къде държи филтрите, но съседката й бе сбърчила чело и като че ли се мъчеше да диша дълбоко, така че гостенката претършува няколко шкафчета и когато откри онова, което търсеше, се зае да свари кафе.

— Е, на колко ставаш?

— Трийсет и четири.

Това наистина изненада Джоди. Тя никога не би помислила, че професорката може да е минала трийсетте.

— Още по-кофти.

— Извинявай, че се държа така. — Тя попи носа си с една кърпичка. — Обикновено не съм толкова емоционална.

Две сълзи не олицетворяваха представата на Джоди за емоционален изблик, но за строга резервирана мадама като доктор Джейн те сигурно бяха равнозначни на истеричен пристъп.

— Нали ти казах, че всичко е наред. Имаш ли понички или нещо такова?

— Във фризера има пълнозърнести овесени мъфини.

Джоди направи физиономия и се върна на масата, която беше малка и кръгла, със стъклен плот, а металните столове около нея изглеждаха така, сякаш мястото им беше в градината. Настани се срещу домакинята си и попита: