Сюзън Филипс: Бебето е мое

— От кого са подаръците?

Джейн се опита да извика върху лицето си една от онези усмивки, които държат хората на разстояние.

— От колегите ми.

— Имаш предвид хората, с които работиш?

— Да. Сътрудниците ми в „Нюбъри“, както и един приятел от лаборатория „Прийз“.

Джоди не беше чувала за лабораторията, но „Нюбъри“ беше един от най-префърцунените колежи в Щатите и всички се хвалеха с това, че се намира именно тук, в Дюпейдж.

— А, да. Ти преподаваше нещо научно, нали така?

— Аз съм физик. Водя лекции по релативистична квантова теория на полето. Освен това имам специално финансиране от лабораторията „Прийз“, което ми позволява да проучвам топ кварки заедно с други физици.

— Леле! Сигурно си била истински гений в гимназията.

— Не прекарах много време в гимназията. Отидох в колеж, когато бях на четиринайсет.

По бузите й се търкулна нова сълза, но тя още повече изпъна рамене.

— Четиринайсет? Я стига!

— Докато навърша двайсет, вече имах докторска степен.

Нещо в нея сякаш се прекърши. Облегна лакти на масата, сви ръце в юмруци и облегна чело върху тях. Раменете й трепереха, ала не отронваше нито звук и гледката на това, как тази толкова достолепна жена рухва, бе толкова покъртителна, че на Джоди отново й дожаля за нея.

А и бе любопитна.

— Проблеми с гаджето ли имаш?

Другата жена поклати глава, без да я вдига от ръцете си.

— Нямам гадже. Имах. Доктор Крейг Елкхарт. Бяхме заедно в продължение на шест години.

Значи професорката не беше обратна.

— Доста време.

Тя най-сетне повдигна глава и въпреки че бузите й бяха влажни, челюстта й беше здраво стисната.

— Той току-що се ожени за двайсет и две годишна операторка по въвеждане на данни, на име Памела. Когато скъса с мен, ми каза: „Съжалявам, Джейн, но вече не ме възбуждаш“.

Като се имаше предвид сдържания характер на доктор Джейн, Джоди не можеше да каже, че го вини, но въпреки това думите му си оставаха адски гадни.

— Мъжете са задници.

— Това не е най-лошото. — Джейн сплете пръсти. — Най-лошото е, че бяхме заедно в продължение на шест години, а сега изобщо не ми липсва.

— Тогава защо си толкова съсипана?

Кафето бе готово и Джоди се изправи, за да напълни чашите.

— Не става дума за Крейг. Просто… Всъщност, не е нищо, наистина. Не би трябвало да се държа така. Не знам какво ми става.

— На трийсет и четири години си, а някой ти е подарил талон за смяна на автомобилно масло. Всеки би се сдухал.

Професорката потръпна.

— Знаеш ли, че това е къщата, в която израснах? След като татко почина, възнамерявах да я продам, но все не намирах време. — Гласът й зазвуча някак далечно, сякаш бе забравила за присъствието на гостенката си. — Работех върху ултрарелативистични сблъсквания на тежки йони и не исках да се разсейвам с нищо. Работата винаги е била най-важното в живота ми. И докато не навърших трийсет, това ми стигаше. Но оттогава рождените дни се нижат неусетно един след друг.

— И най-сетне си разбрала, че цялата тази физика не ти дава никакви вълнения в леглото нощем, нали?

Джейн се сепна, сякаш действително бе забравила за Джоди. След това сви рамене.

— Не е само това. Честно казано, смятам, че сексът е нещо доста надценено. — Тя сведе неловко поглед към ръцете си. — По-скоро става въпрос за усещането за свързаност.

— Е, не можеш да бъдеш по-свързан с някого от това да се разгорещите в кревата.

— Да, при положение че наистина има страст. Лично аз… — Подсмръкна, изправи се и натъпка в джоба на панталона си смачканите кърпички, които образуваха лека издутина. — Когато говоря за връзка, имам предвид нещо по-трайно от секса.

— Нещо религиозно?

— Не точно, макар че и това е важно за мен. Семейство. Деца. Такива неща. — Тя отново изпъна рамене и отправи на Джоди онази отпращаща я усмивка. — Достатъчно съм бъбрила. Не трябва да ти натрапвам всичко това по този начин. Боя се, че ме хвана в лош момент.

— Схванах! Искаш дете!

Джейн бръкна в джоба си и извади кърпичките. Долната й устна потрепери, а лицето й се сгърчи, когато тя отново се отпусна в стола си.

— Вчера Крейг ми съобщи, че Памела е бременна. Не че… ревнувам или нещо такова. Честно казано, не ме е грижа за него толкова, че да ревнувам. Всъщност, не исках да се омъжа за него, нито за някой друг. Просто… — Гласът й заглъхна. — Просто…

— Просто искаш да имаш дете.

Професорката кимна отсечено и прехапа устни.

— От толкова отдавна искам дете. Вече съм на трийсет и четири, яйцеклетките ми остаряват с всяка изминала минута, но изглежда, че това никога няма да се случи.